Това живот ли е?!

Петър Попов

Сутрин се будя и ме е страх.
Цяла нощ съм сънувал как началникът ме посреща пред офиса, гледа ме зверски и ми обяснява да внимавам, че ако не работя, както той иска - за моето място чакали десет безработни. Истината е, че за моето място чакат поне трийсет безработни!
Навън вали. Пак ме е страх дъждът да не съсипе абитуриентския ми костюм, нося го двайсета година, щото ни е наредено да сме представителни на работното място.
Сутрин ме страх да не ми спре топлофикацията парното. Следобед ме е страх, ако не го спре, ще мога ли да го платя.
Вечерта се прибирам по тъмно. Пак със страх! Да не би някой да ми стовари една манивела на главата и да ме обере. Не ми е за главата, а за парите ми. Щото нося в себе си и пари. Винаги имам около три лева в джоба...
У дома, като вечерям, отново ме е страх.  Нито в двете кюфтета, нито в парчето хляб зная какви боклуци присъстват и отровни ли са те за мен.
Пускам телевизора, за да се разтоваря с новините. Осем катастрофи за деня, две жертви, две убийства, три грабежа и пет взривени автомобила. Плюс отвлечено дете и насилена жена. Това трябва да ме разтовари.
Всъщност чувствам се разтоварен. Защото лошотията пак върху други глави се е стоварила, не върху моята.
Скоро ще заспя. Дано не сънувам отново цяла нощ свирепия си началник. Мечтая си да сънувам поне Ленчето от счетоводството. Как й правя масаж. Или поне пийвам кафенце с нея. Но не! Явява ми се финансовия Дянков и ми съобщава как вдига възрастта за пенсиониране до осемдесет години!
Кажете ми, това живот ли е?!