Толкова удивителна кампания още не е имало

Фьодор Лукянов

Не бе даден отговор на нито един от въпросите на скептиците, нито в началото, нито по-късно

Водещите във военно отношение световни сили се подхлъзнаха към трета война в Близкия Изток, без да имат единно мнение за крайната цел, плановете за разполагане, точният състав на участниците и системата за командване.
За сметка на това спешно сформираната коалиция неочаквано се подсигури със санкция на Съвета за сигурност на ООН. Страните от БРИК, като по команда, се въздържаха при гласуването, което, изглежда, бе изненада. Ако Русия и Китай бяха наложили вето, Вашингтон би си измил ръцете, като заяви, че няма да повтаря грешката с Ирак (война без одобрение на най-висшия международен орган), и би стоварил върху Москва и Пекин отговорността за кланетата в Бенгази. Но Русия и Китай, както елегантно се изказа Дмитрий Медведев, „дадоха път“ на резолюцията.
Всички предпочетоха да не чуват изявленията на шефа на Пентагона Робърт Гейтс (който до последно бе против ново вмешателство) за това, че забраната за полети предвижда удари по военната инфраструктура на противника със съответните разходи. Това позволи на ръководителя на Лигата на арабските държави Амр Муса още на втория ден да започне да „дава заден ход“: ние, едва ли не, изобщо нямахме това предвид. Ако Вашингтон, Лондон, Париж и другите са имали предвид да установят в Триполи марионетен режим, да вземат под контрол либийския петрол, да създадат преден пост в Северна Африка за проектиране на силите на прилежащите територии или поне за насърчаването на демокрацията в Либия, то това би било нелицеприятно или (в последния случай) наивно, но разбираемо.
Парадоксът е в това, че очевидно нищо подобно не се случва. До войната се стигна поради стечение на обстоятелствата.
Всичко започна от това, че Запада, зашеметен от скоростта и мащабите на „арабската пролет“ сметна, че режима в джамахирията ще рухне също толкова бързо, както и в двете съседни страни. На фона на разпадането на обичайната политическа рамка на Близкия Изток, чиито последствия никой засега не е в състояние да осъзнае, перспективата да изчезне един от най-отблъскващите автократи поне би се превърнала в една лъжичка мед.
Но „берберският лъв “ се окопити и подгони враговете си обратно. Това беше ново зашеметяване. Водещите страни тъкмо свикнаха с това, че Близкия Изток фундаментално се променя и съответно трябва спешно да се приспособяват към новите реалности, когато се изясни, че някои стари реалности, за нещастие най-противните, могат и да останат, точно те. Военните успехи на Кадафи, умножени с паническите репортажи от лагера на опозицията (от които, между другото, трудно може да се разбере нещо) възкресиха в умовете на американските и европейските представители спомените за геноцида в Руанда – най-позорната страница в международната политика през 90-те години. По този начин се зароди темата за хуманитарната интервенция: вероятното изтребване заплашваше да демонстрира безсилието на Запада и допълнително би подронило позициите на водещите държави.
Не бе даден отговор на нито един от въпросите на скептиците, нито в началото, нито по-късно. Като някаква мистична загадка остава въпроса, за чия защита се намеси военнополитическата суперсила и нейните основни съюзници: на никого не са известни състава, броя, боеспособността и намеренията на въстаниците, и защо все пак не се изясняват с течение на времето. Командването увисна – САЩ се отказаха от него, предлагайки на Париж да поеме отговорността върху себе си. При това всички разбират, че попарата ще я сърба Америка: европейците могат да започнат война, но не и да я завършат. Целта на операцията „плува“: публично се огласяват всички мотиви, от защита на населението до смяна на режима, и даже убийство на Кадафи.
Впрочем, ако ситуацията в Северна Африка се развие в негативна посока, това може да окаже фатално въздействие върху евроатлантическите структури. В случай, че Вашингтон се намеси в пълен мащаб в още една война в региона поради провал на съюзниците, тенденцията за игнориране на НАТО, която отдавна се забеляза, ще се превърне окончателна присъда. Америка ще започне да търси нови партньори, като остави за алианса функцията на клуб по интереси.
Ако двете войни в Близкия изток вървяха куцо и криво, защо с третата да е по-различно?


Авторът е Главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“