Тихо, като през пустиня...

Спорът за българите извън страната не стихва и продължава да е в дневния ред в програмите на партийните централи. Битка за нови гласове за партии и отделни народни представители - гласове, които нямат нищо общо с тяхното местоподаване. Бяха открити и се увеличиха новите секции в чужбина. Брояха се и се изчисляваха проценти с машини и без машини и това се прие за сполука във вота, за победа на демокрацията!?
Същата демокрация прати през Терминала стотици хиляди българи извън страната. Някои живеят в чужбина десетина и повече години. Все се чува тяхното откровение, че много им е мъчно за България, но не се връщат и комай няма да се върнат в родината си, която ги е родила, възпитала и изучила. Наследниците им, родени някъде по широкия свят, нерядко дори български език не знаят...
"Че за какво му е?" - съвсем скоро и съвсем искрено ме попита съотечественик, който чака трето дете отвъд океана от смесен брак и се радва щастливо на битието си в САЩ. Беше дошъл да си лекува зъбите и да пообиколи черноморските ни курорти. Не се вълнува отдавна от политиката и от промените у нас.
И от други други наши сънародници съм чувал подобни отговори. Децата им вече говорят друг език, а те самите понякога все още следят нещичко по българските телевизии, шоуто на Слави, например. А и какво да е националното им самочувствие, когато тук, у нас, си гениален, само ако си учил в някой западен университет... За какво им е да четат Ботев и Яворов, за какво им е да познават българската история? Още повече да цитират Пайсий Хилендарски...
В този ред на мисли се чудя защо толкова искаме да увеличим непременно и непрекъснато правото им на глас, даден от някъде за това, което тук ще сърбаме. Техният български език език ще премине като глас през пустиня в новата им задгранична роля и битие.