Театърът като мисия

Младен Киселов наистина приема театъра като мисия - човешка, творческа, жизнена. Защото за него правенето на театър е преди всичко работа и то сериозна интелектуална и аналитична работа на ума, но и емоционална работа на сърцето. Театърът е роден от нуждата от контакт между хората. И ако той е успешен, хората може да се разделят, да се развеждат, след години въобще да не се познават, но те винаги ще имат моменти, в които са били истински близки, смята режисьорът, който във всичките си постановки в българския театър успя да докаже това си убеждение не само с естетически и художествени факти, но и с човешкото и творческото си поведение. За него изборът на пиесите, които поставя, никога не е бил лесен, защото не си е позволявал да прави компромиси с естетическите си критерии, и никога не е бил определян от други интереси, освен от интереса към живота на човека в съвременния свят и от интереса към театралното битие на голямата драматургия. Вероятно за това и дебютът му на професионална сцена, след обучението му по режисура при Анатолий Ефрос в Москва, е с "Домът на Бернарда Алба" от Лорка в Пловдивския театър, последвана от "Врагове" и "Последните" от Максим Горки или "Мъжът си е мъж" от Бертолт Брехт на сцената на Младежкия театър. В тези представления се очертава ясно аналитичната задълбоченост на режисьора, умението му за работа с актьорите и усетът за внушаваща театралност. Това като че ли проличава най-силно в "Мъжът си е мъж" на Брехт, една забележителна за времето си интерпретация на Брехтовия тип театър и стойностно актьорско присъствие на Димитър Буйнозов в ролята на Гали Гай. Спектакълът, който впрочем е сред малкото смислени сценични интерпретации на Брехт на наша сцена, категорично доказва на художествено ниво способността на режисьора за изключително фин и задълбочен анализ както на произведението като цяло, така и на образите и ролите. И точно тази способност по-сетне се превръща в запазена марка на режисьорската работа на Младен Киселов и е в основата на реномето му на интелигентен, рационален и едновременно с това емоционален театрален творец.

Велко Кънев и Стефан Данаилов в "Дон Жуан" от Ж. Б. Молиер, Народен театър

През годините, в които работи в българския театър, Младен Киселов прозорливо проправя широка пътека на сцената и за редица родни автори, в чиито произведения открива проблематика актуална, философска и значима. Така в режисьорския му портфейл се появяват постановките по пиеси на Недялко Йорданов - "Мотопедът", "Въпрос на принцип" и "Любов необяснима", на Иван Радоев - "Сън", "Биволът" и "Човекоядката", на Валери Петров - "Театър, любов моя". Забележително място в историята на съвременния ни театър, не само с дълголетието си, но и с естетическата и гражданската си стойност, имат два от тези спектакли - "Човекоядката" от Иван Радоев, поставена в театър "София", която се превръща в легенда и емблема на "езоповия" език на театъра от 70-те години и която дава на Теодор Колев една от най-качествените му роли в театъра, и "Театър, любов моя" от Валери Петров, която във великолепния дует на Таня Масалитинова и Славка Славова се превръща в апотеоз и признание в любов на тази вечна, страстна и привлекателна игра, наречена театър.
Специално и показателно място в режисьорския свят на Младен Киселов има драматургията на Йордан Радичков. Може да се каже, че неговите постановки на "Опит за летене" на сцената на Народния театър - представление, което се играе над 10 сезона, и "Образ и подобие" - спектакъл, в който категорично се очертава драматично-гротесковият талант на Велко Кънев, а също и великолепната "Лазарица" на Григор Вачков на сцената на Сатиричния театър, са сред най-пълноценните и проникновени тълкувания на драматургията на Радичков. Също както и постановките на "Суматоха" и "Кошници" в периода 1977-1982 г., когато е главен режисьор на Сатиричния театър. Средищно място в режисьорската му биография заема и Станислав Стратиев с пиесите си "Сако от велур" и "Рейс". И двата спектакъла, осъществени в Сатиричния театър, бързо се превръщат в култови както със специфичната си и ярка театралност (незабравим остава образът на Чиновника в изпълнение на Георги Калоянчев и прочутите му реплики), така и с актуалното си внушение, поднесено обаче като изкусно изработена сребърна стрела. "Театърът е като дзен. Правиш един спектакъл заради самия процес на създаване и заради това, което хората в залата и на сцената ще изпитат заедно за определено време" - така Младен Киселов определя живота си в театъра, като винаги набляга на проблема за липсата на пълноценно и истинско общуване между хората в съвременния свят и призванието на театъра поне за няколко часа да постигне общуване и общение с хората в залата. Защото за него точно това е най-важното в изкуството и в живота. Може би и затова при първото си завръщане в България през 2001 г., след години работа в САЩ, той поставя "Есенна соната" от Бергман в Театър 199. Отдавна исках да направя "Есенна соната", защото проблемът на днешните хора е, че всички смятаме, че сме прави и не можем да контактуваме нормално. Трябва да се научим да живеем заедно, казва тогава режисьорът. И го показва чрез изключително проникновения анализ на взаимоотношенията и нюансираната игра на Илка Зафирова, Жорета Николова, Йоана Буковска и Атанас Атанасов. А усета си за съвременност доказва след пет години чрез блестящата гротеска "Веселите Разплюеви дни" по Сухово-Кобилин. С виртуозните в превъплъщенията си Валентин Танев, Снежина Петрова, Веселин Мезеклиев, Вяра Коларова и Малин Кръстев, Младен Киселов изгражда спектакъл с изключителна въздействена сила и впечатляваща зрелищност. На сцената на Театър 199 оживява един паноптикум от невероятни, гротескни, абсурдни фигури, забъркани в горчиво актуални ситуации. Внушението на "Веселите Разплюеви дни" е като в тъмна пещера, където е едновременно весело, смешно и страшно.
Пътеката на Младен Киселов в българския театър може и да не е много широка, но със сигурност е забележима с чистотата на линията си, с правите си пропорции и с ясните си следи.