Театърът беше за баща ми всичко

115 години от рождението на Константин Кисимов се навършват на 16 април т.г. През 1922 г. един от най-големите български артисти дебютира на сцената на Народния театър, откъдето започва творческият му път. За неподражаемия и ярък актьор, еднакво силен в драматичните и в комичните, в главните и в епизодичните роли, е писано много - рядко от първо лице. Родолюбивият българин има петима внуци, всички родени след трагичната му гибел на 16 август 1965 г. в Балчик. Починали са и двама от синовете му - Васил и Георги. На 21 декември 2011 г. ни напусна и неговата любима и неизменна спътница в живота - Лиляна Кисимова. ДУМА помоли за среща единствения жив свидетел на делниците, неспокойните нощи и бляскавите сценични превъплъщения на великия Константин Кисимов - сина му Димитър, пенсиониран дипломат от кариерата, който и сега се интересува от всеки успех или неудача в международната и българската политика.


Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми, тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж, на втория собствениците, и сватбарите вдигнали доста тупурдия. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен.

Димитър Кисимов
Снимка авторката

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години - винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожените бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Константин Кисимов с жена си Лиляна и тримата им синове Димитър, Васил и Георги, 1943 г.
Снимка "Изгубената България"

Гимназията в Търново баща ми дозавършва през 1918-1919 г. и също идва в София. Работел е по строежи, за да се прехранва и да учи право. Карал година-две и приятели му казали, че има конкурс в Народния театър, а той не е спирал да се занимава с рецитация. Приемат го в трупата през 1922 г., изиграл една-две роли, но театърът изгаря на следващата година. Трупата се разделя на две - едните обикалят Северна България, другите - Южна, докато се възстанови сградата. А той, Зорка Йорданова, Невена Буюклиева  и още някои получили стипендии от Министерството на просвещението и ги изпратили да се учат на западен театър във Виена и Париж. Там са прекарали от 1925 докъм 1927 г. Народният театър отново отворил врати едва на следващия сезон 1928/1929 г., когато цялата трупа се събира.
За първи път изпълнява ролята на Странджата в началото на 30-те години и смятам, че тази е една от най-силните му изяви - особено смъртта на стария хъш. Друга много силна роля е на Топаз от едноименната пиеса на французина Марсел Паньол. Френски вестници по това време са писали, че в България има един изключителен Топаз, който вълнуващо пресъздава образа на обикновения онеправдан човек.
С образа на Езоп в едноименната пиеса на бразилския писател Гилерме Фигейреду баща ми също придоби международна известност. Портрет на баща ми в тази роля се намира в Националната галерия в Бразилия. Пиесата се игра над сто пъти в Младежкия театър. Друга запомняща се роля бе Корбачо (гарван) във "Волпоне" на Бен Джонсън. Показваше изумителна техника на движение по сцената - създаваше впечатление, като че се движи във въздуха.
Помня, като играеха "Хъшове", хората не излизаха от салона - аплодисменти. Патриотичното възпитание навремето е било част от семейното възпитание. Не случайно се хваща с Вазовата "Епопея на забравените" - там освен "Опълченците на Шипка", силно впечатление оставяха "Кочо (Защитата на Перущица)" и "Паисий", които рядко ги пускат по радиото. Съжалявам, че има много малко заснет филмов материал от рециталите му. Съжалявам, че няма записи в Националното радио и никъде, предполагам, на монолога на барона от трагедията "Скъперникът-рицар" на Пушкин. Беше направил и един монолог на Златил от "Боряна" на Йовков", събрал от всички сцени негови реплики. Още чувам гласа на героя му: "Как искате да имаме, когато каквото изкараме - изядеме го и го изпиваме. Един отишъл на сбор, други не знам де, трети - все на кръчмата стои. Ама вий... вий сте научени само да искате. Нямам, не разбирате ли, че нямам... Не пастрите ки, нищо не пастрите. Само знайте да разсипвате".
Успехите в рецитациите му отдавам на движението на цялото му тяло и на мимиките на лицето му. Той съвсем не беше някакъв застинал декламатор. Като слушаш "Опълченците на Шипка", се чувстваш висок и като че горе върха виждаш. Докато скъперникът-рицар обяснява за просякинята, която молила да й опрости дълга, сякаш виждаш жълтиците в ръцете му - до такава степен се превъплъщаваше. Професията беше 70 процента от живота му, семейството - останалото. Прибира се след спектакъл и заспива най-рано в 2-3 часа, поспиваше сутрин по до късно и пак в театъра, за да бъде енергичен. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце.
Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи, непрекъснато светва и угасва лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говори, не чува, не "приема" - изолиран. Питал съм в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казва: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком.
Константин Кисимов обичаше Франция и по време на войната оттук минава на път за Истанбул френска трупа от "Комеди Франсез". Уредили им матине в Народния театър, било неделя и след края на спектакъла баща ми излязъл, благодарил на актьорите, отправил похвални слова за френската култура и великото изкуство на "Комеди Франсез". След няколко дни го извикал шефът на полицията Гешев, за да обясни кой го е подтикнал към тази антигерманска проява. Кисимов обяснил, че бил стажант във Франция, харесва френския театър и култура и никой не му е правил внушения. Викал го втори, трети път, държал се любезно с него, очевидно е разбрал, че баща ми не е човек от съпротивата.
През лятото на 1937 г. тръгват за САЩ, за да играят пред българската колония "Щурецът край огнището" на Чарлз Дикенс и "Хъшове", но и с рецитали са се представяли и в част от Канада. Пътували до Франция, оттам с "Куин Мери" до Ню Йорк. "Да събудим духа на българщината", казваше баща ми. 
 Редовно ходехме на спектакли, но на репетиции - не, носехме му храна в театъра. Майка ми готвеше и ни изпращаше, той си почиваше следобед в гримьорната на една изкорубена кушетка, но на него му беше удобно и си я харесваше. Щом нещо е добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването.
Преди 9 септември всяко лято театърът ходеше на турнета на свои разноски и в един тефтер записват приходи, разходи, и са си делили скромната печалба. Едно лято направили баща ми надзорник на финансовата комисия - толкова приходи от билети, толкова разходи за салон, транспорт, спане и храна. По средата на турнето решили да проверят касата как е. Всички разходни документи приподписани от баща ми, а той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше. Та чете финансистът: "разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв." и други подобни измислици, като "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси", а отдолу стои подписа на баща ми. Резил, подписвал, без да гледа, и нарочно са си направили тази шега, за да го стреснат и да не бъде наивник.
Кисимов не беше суетен човек, но често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли.