Тази майчина болка в сърцето...

Никола Гаговски

Един ден през лятото на 1952 г. гостувах в Банско на майката на поета Никола Вапцаров - баба Елена. Тя ме посрещна сърдечно, изостави къщната работа и ми каза, че е на мое разположение. От пръв поглед ме плени с естествената си усмивка. А освен това поразително приличаше на моята баба Пена по майчина линия. Същата. Слаба, но стройна, жизнена, подвижна. И сигурно затова я обикнах двойно по-силно. Очите й бяха бистри и изразителни като на съвсем млад човек. Облечена беше в черни дрехи. Гласът й - спокоен, с нотки на сигурност, който предразполагаше към откровение. Притеснението ми изчезна.
Обясних й, че съм изпратен от вестник "Граничар" да напиша нещо за младежките години на сина й Кольо. За неговото поетично творчество и за героичната му смърт знаехме вече доста работи, пък и не исках отново да разпалвам мъчителния майчин спомен.
- На драго сърце! - съгласи се тя, но в гласа й сякаш още не беше отшумяла болката по разстреляния й скъп син. Впрочем, тя до края на живота си щеше да носи тази майчина болка в сърцето си. След като ме почерпи със сладкиш, баба Елена извади няколко албума и големи пликове с най-различни снимки на Кольо, на цялото семейство и на приятелите му. Лицето й се озари с лека усмивка.
- Ето го, тук е като малък. Като че ли май много не си прилича, щото като порасна, се промени. А виж, на тази снимка вече е като младеж с буйна коса сред свои другари. Много се обичаха с Антон Попов и съдбата им отреди заедно до загинат. Неразделни бяха и с Крумчо Радонов, и с много други близки приятели...
- Добър ученик ли беше?
- Кольо се учеше старателно, - продължи баба Елена - но като че ли повече го влечеше страничната литература. Ботевите стихове ги знаеше наизуст, възхищаваше се от Вазов и Смирненски, пък и от останалите големи поети и писатели, като Яворов, Йовков, Елин Пелин... Яне Сандански и Гоце Делчев бунтуваха кръвта му за смела борба срещу поробителите.
Направи ми силно впечатление, че тя разказваше изискано, личеше си нейната природна интелигентност.
- А кога пишеше стиховете си? - полюбопитствах.
-  Ох, по всяко време и на различни места. У нас в повечето случаи четеше, а вечер и късно през нощта пишеше, но не знаех какво. И не му се бърках. Той не обичаше да се хвали какво е написал. Пазеше тайничко съкровените си писания... Кольо си вършеше съвестно работата. И като работник, и като моряк, пък мисля, сигурно така изпълняваше и задачите, които му възлагаха другарите от ръководството. Но по тези въпроси той не споделяше нищо с нас, защото не се разбираха с баща си.
- Доколкото научих, ти си се помъчила да му помогнеш, поне да не го разстрелват...
- Така беше. Коя майка не иска да помогне на детето си. Това е неписан човешки закон. Само че не успях да го спася от зверовете.
Помъчих се да отклоня съзнателно разговора по този случай. И я попитах:
- Някой ми разказваше, че се е проявявал и като артист.
- Е, увличаше се като младеж. На младини човек се втурва в какви ли не просветни изяви.
- Иска ми се да разгледам градчето и да потърся хотел за довечера...
- А-а-а, не! Ще спиш у дома. Има къде.
Разгледах селището, разговарях с доста хора за богатата му история, за Паисий и други видни личности. Получих чудесна информация и бях обогатен с нови факти и за миналото, и за сегашното положение на хората от китното градче.
Вечерта, при залез слънце, почуках отново на вратата.
- Влизай! Влизай! - чух след малко бодрия глас на баба Елена. - Разказвай, доволен ли си?
- Много. Научих за неща, дето не бях ги чувал...
- Така е. Всяко селище си има своя съдба. Като човека...
Пак се качихме на горния етаж в същата стая, в която ме посрещна и отново отворихме дума за сина й Кольо.
- Той от малък си беше сериозен - започна баба Елена. - И да ти кажа, не знаеше какви неща бяха лъжата, кражбата, обидата...
- Не съм го виждал на снимките усмихнат.
- Нали ти казах, от дете си беше сериозен. Е, много пъти се веселеше с приятели. Казваше понякога и остроумици, шеги, но никога подигравки. Кольо ценеше и обичаше хората. Виж, мразеше лошите чорбаджии, които изцеждаха потта им, моряха ги с болести.
Показа ми кратки писма на Кольо до нея лично. На баща си не пишел. С него се държал студено... После ме подсети:
- Хайде де, разкажи нещо и за себе си - откъде си, как си, граничар, казваш, си бил...
И накратко разказах на баба Елена, че съм северняк, че мойто село Гагово, Поповско, е революционно още от 1923 година - имали сме 34 въстаници, в това число и моят баща, казах й няколко думи и за моя голям комунистически род. И накрая я поканих да ни дойде на гости.
-  Ох, благодаря ти от сърце, но е доста далечко, пък както виждаш, вече съм на старини, та не зная дали ще мога да ви гостувам. Да ти кажа, иначе имам голямо желание да се поразходя и видя с очите си хубостта на България.
С голямо притеснение помолих баба Елена, ако има възможност да ми надпише някоя книга на Никола Вапцаров за спомен.
- Ох, засуети се тя, май всичко съм раздала, ама чакай да видя нещо не е ли останало.
Дълго търси и най-после усмихната каза:
- А, ето тази ще ти подаря. Казва се "Пролет". Детска е, но...
- Нищо, нищо, много ти благодаря! - искрено се зарадвах, а Баба Елена взе молив, седна до масата и написа отпред на книгата:
"За спомен на Кольо Гаговски от майката на Вапцаров.
Елена Вапцарова 23 юли 1952 г."
В личния ми архив тази стихосбирка на Никола Вапцаров е една от най-ценните, от най-светите ми книги. И само след две години - през 1954 г. - в един слънчев ден на нашето село Гагово, Поповско, гостува баба Елена Вапцарова.
Ученици и младежи, жени, мъже, старци я посрещнахме като майка-героиня. Училищният двор се напълни с народ. Писателят полковник Иван Аржентински разказа накратко историята на селото, Къна Иванова я запозна с живите участници в Септемврийското въстание през 1923 г., Георги Пенев - с големите успехи на кооперативното стопанство, Гинка Русева - с ученолюбието на учениците и за възхищението им от високопатриотичната поезия на нейния безсмъртен син. Баба Елена слуша с голямо внимание,а после непринудено сподели с нас своите впечатления и преживявания от посещението й в град Попово и в нашето село. След това увлекателно ни разказа за детството и младините на своя непрежалим син Кольо, за героичните приказки, с които го е запознала като малък, за подвизите на борците за освобождението на отечеството ни от робството.
- Кольо беше прекалено честен, прекалено предан в борбата за свобода, прекалено разумен и човечен! - завърши вълнуващия си разказ Елена Вапцарова.
Направихме си и снимки за спомен.
Вечерта скъпата гостенка спа у бабини Кънини. Но преди да си легне, макар че беше изморена, баба Елена ни запозна накратко и със своя личен живот, за безсънните нощи преди разстрела на Кольо и за капризите на мъжа си, за живота на другите си деца.
След тази вълнуваща среща Елена Вапцарова и Къна Иванова станаха сърдечни приятелки, дълго време си писаха мили писма, някои от които съм съхранил в личния си архив.
В едно от тях баба Елена между другото пише:
"Здравей, Къна Иванова.
Твоето писъмце изпълни с истинска радост сърцето ми. Благодаря ти за хубавите благопожелания и за това, че не си ме забравила. Съчувствам ти напълно за твоето боледуване... Идущото лято да получиш напълно облекчение и да ти се радвам и аз на твоето здраве така, както ти се радваш на моето..."
Последните редове:
"Завършвам писмото си, като ти пожелавам здраве и бодрост, бъди радостна, недей плака. Предай моите сърдечни поздрави на твоя другар. Аз съм добре.
Елена Вапцарова Банско, XII - 6 - 56 г."
В едно от следващите писма Елена Вапцарова пише: "Мила Къно, не за мъртвия се тревожа аз, а за живата Къна, която не иска да живее след смъртта на любимия си мъж. Къно, ти не си сама на този свят, имаш свои деца и трябва да живееш за тях... Не заслужават ли къщата ти да е отворена, а не запустяла със загаснали прозорци, да има кой да ги посрещне и дума добра да им продума... Аз съм добре, само че съм много стара, а не ми се умира, защото ми се живее в социалистическа държава. Завършвам със сърдечния си поздрав и искам да те утеша да се почувстваш по-мъжествена.
Елена Вапцарова Банско, V-18-64 г."
Преди да почине, баба Къна ми предаде като мил спомен писмата и снимките на своята незабравима приятелка Елена Вапцарова. Ще ги предам на децата, а те на внуците, на правнуците - докато съществува нашият борчески род.






Майка и син                                                          Автографът на баба Елена за автора


Факсимиле от писмото на Елена Вапцарова до Къна Иванова