Тъжен марш

За поредна година кампанията "Луков марш" предизвика вълнения в обществото. Прогресивно мислещите, помнещите хора, настръхнаха. Защото нацистките лозунги и свастики, смачканите и стъпкани листовки по улицата, с които се "подгрява" подготвяната за десети пореден път проява, навяват грозно усещане. За безпомощност. Безпомощността на тези, които представляват държавата, да кажат "не" на проявите на псевдопатриотизъм, десен екстремизъм и неонацизъм.
Подобни шествия, афиширани като високо патриотични, разпалват расова, етническа и религиозна ненавист и нерядко завършват с вандализъм и насилие. Тези шествия обаче се провеждат с разрешение от общинските и държавните власти. А организирането им е не само в разрез с Конституцията и законите на страната, но е и срамно явление за столицата на демократична държава. Държава, в която все още има прекалено много хора, които помнят. Не само далечното, но и близкото минало. Които не могат и не искат да позволят езикът на омразата, ненавистта към другия да се превръщат в начин на живот.
Едва ли някой, който наистина обича държавата си, би заложил на агресията. Този, който милее за отечеството, би се старал хората да живеят по-добре и не би подклаждал различията между тях. Но отрицанието, негативизмът винаги са по-лесният изход. Особено ако никога не си виждал нещо друго. Или ако имаш само две мозъчни клетки. Затова всяка година, освен болка и разочарование от криворазбраните уроци на историята, Луков марш навява тъга. За онези деца, които, марширувайки с нацистки символи, така и не са имали възможност да видят другото, доброто лице на живота.
Тези млади хора, които гордо носят един до друг портретите на Левски и ген. Луков, всъщност отказват онова, в името на което маршируват. Бъдещето си. Те просто го нямат, защото не работят за него. Поради тази причина неистово се вкопчват в минало, което носи болка и негативизъм. За да имат тези хора бъдеще, то трябва да се изгради. Което едва ли ще стане, докато залагат на омразата, агресията и злобата.