Йордан Жечев:
Татко ми вярваше в силата на традициите
Благословен съм да го познавам така, както сигурно никой друг, казва синът на Тончо Жечев
/ брой: 234
Юлия Пискулийска
- Когато бащата е толкова известна личност, как го приема синът?
- Ако трябва да съм честен, разбрах колко много татко ми е постигнал, колко много е уважаван и колко много хора се уповават в него чак след като почина. Преди това безкрайните орди от хора, които го търсеха по телефона, телевизионните и радио интервюта, целите страници във вестниците, стотиците поздравителни картички покрай Бъдни вечер, поканите за обществени прояви тук-там и навсякъде бяха всекидневие, начин на живот, който се случваше без каквото и да е усилие от моя страна. След като почина, в тишината на месеците след смъртта му изведнъж отекна значението му, тежестта му, силата му.
Заради сянката на татко ми много хора са се опитвали да ми втълпят отговорност към ореола на баща ми и са ме бутали да се занимавам с едно или с друго, само и само да е в памет на "проф. Жечев", както го наричат повечето му познати. Слава Богу, татко ми ме е научил сам да правя изборите си и да живея с последствията им - въпреки тежестта на името Жечев.
Йордан Жечев е роден през 1981 г. в София. Възпитаник на руската гимназия "А.С. Пушкин" и на Американския университет в Благоевград. Занимава се с реклама вече осма година - защото му харесва, а не защото е длъжен.
- Какъв беше в делника си Тончо Жечев? Денят как започваше за него?
- С ядене на сирене или нещо друго ронливо, винаги прав до масата. По-късно татко отиваше някъде, където за мен оставаше мъгла какво прави. В годините първото място след вкъщи за него бе редакцията на сп. "Летописи", заседателната зала на НСРТ (после СЕМ), Институтът по литература в БАН. По-важен обаче бе завършекът на деня - всяка Божа вечер, всички заедно, в осем вечерта сядахме на масата и вечеряхме. Заедно. Като възрастни и равни, нищо, че татко ми наближаваше седемдесетте, а аз петнайсетте.
Тончо Жечев е роден през 1929 г. и твърди, че "две революции за един човешки живот са с една повече от поносимото". Роден в Дивдядово, днес квартал на Шумен, по царско време. Прекарва по-голямата част от живота си в София и почива през 2000 г. в, както той я нарича: "демокрацията". Автор на над двайсет книги, сред които "Българският Великден или страстите български" е най-популярна, но не задължително най-обичана от него самия.
- Какво можеше да предизвика диалог между вас двамата?
- От камбанарията на миналото време и празнината, която татко остави, след като почина, ми се струва, че съм прахосал възможностите за смислен, откровен, бездънен и задълбочен разговор с баща ми. По-скоро общувахме на глуповати, злободневни, скучни теми.
Освен ако не беше "лягай си" срещу "няма", спорът у дома не беше нещо нормално. Най-често слушах и се съгласявах, като в същото време бях сигурен, че каквото и да имам да кажа, ще бъда изслушан и ще ми бъде обърнато внимание.
- Един разговор, към който понякога се връщате...
- В Розино, на сто и тринайсет километра от София, беше къщата на чичо ми Марин, братът на татко. Казвам "беше", защото след смъртта на чичо ми през 1996-а къщата, стара турска постройка на два етажа с много ниски тавани, много бели стени и много голям чардак, се руши безмилостно - днес тя е полусрутена, сама и безнадеждна. Моето легло беше точно зад миндера, на който седеше татко ми, и както почти всяка вечер, и тази той гледаше сам напред в тъмното - там, където лозята свършваха и започваха силуетите на два огромни ореха, някак прекалено симетрични, за да са красиви през деня, но през нощта, когато бяха тъмни и неприветливи, изведнъж ставаха интересни така, както страхът от края на мрачния коридор е интересен за плахото дете с немощна свещ в ръка.
Събудих се от запалката на татко ми. Чух, че дърпа от цигарата си и за момент си казах, че ето, този път ще държа очите си отворени насила, този път ще разгадая какво прави татко навън и защо седи сам-самичък в тишината. Бях на единайсет или дванайсет, а като си на единайсет или дванайсет, търпението рядко е на твоя страна.
- За какво мислиш, татко? - попитах, защото ако не бях попитал, щях да заспя. Без да се замисля, без дори да има време да поеме дъх, татко ми отговори:
- За живота и смъртта, мойто момче. Как всичко умира, как нищо не е вечно, как аз ще умра и как теб не трябва да те е страх. Как трябва да разбереш, че смъртта е нещо колкото нормално, толкова и искрено, красиво и наше. Как това, че ме няма, не значи, че нищо повече няма да го има. Как пред теб има много, а пред мен малко. Как трябва да се грижиш за майка ти и как сега сме двамата тук, а скоро няма да сме.
Не посмях да кажа нищо повече. Спомням си, че си обещах, че ако никога повече не заспя, ще разваля някакво тайно вековно проклятие и никой никога повече няма да трябва да умре.
Събудих се много късно на другия ден...
- Процесът на творчество - кога пишеше, трябваше ли му спокойствие, за да се съсредоточи - или...
- Ставаше рано и пишеше сякаш безкрай. Успяваше да се концентрира и да не става от стола си, докато работи. До ден-днешен не познавам човек, който работи толкова целенасочено. Дори когато крайният срок за нещо беше след месец, той сядаше, работеше стремглаво и упорито и излизаше доволен от стаята си, завършил. Знаеше, че е дал всичко от себе си, и не се връщаше да прегледа или промени написаното.
- Кои бяха неговите приятели? За какво разговаряха?
- Имаше много приятели, но четворката, за която някак най-често се споменаваше, беше от чичо ми Марин - професор по модерна гръцка литература, чичо Кольо - Никола Тодев, актьор с безброй роли в киното, с гръмогласен смях и две прелестни кучета - Фиона, дакел и Лорд, далматинец, и кръстникът ми чичо Иван - Иван Дечев, редактор в Киноцентъра и единственият жив от четиримата.
- Имаше ли конфликти с някого?
- Сигурно е имал - баща ми беше мислещ човек с категорично мнение, което по дефиниция означава, че ще има несъгласни с него. Чувал съм за опустошителната критика по време на социализма за някои от творбите на баща ми, като една от любимите истории на татко беше да разказва за стотиците статии срещу него и за реакцията на негов познат германец: "Проф. Жечев, колко сте платили за такава реклама?"
- Ставало ли е дума за отношенията между българските писатели, за атмосферата в писателските среди? Какво го радваше или възмущаваше, когато разговорът стигнеше до т.нар. интелектуалци?
- Бях току-що навършил осемнайсет, когато татко почина. Не бях достатъчно чел, видял и осъзнал, за да мога в момента, в който се случват събитията, да ги разбера и осмисля.
Имам спомен, че татко странеше от сплетни и дребнавости по адрес на хората. Помня, че с Йордан Радичков често говореха, че няма достатъчно хора, които да не се крият, които да изразят ясно, категорично и пълно мнението си. Но не помня конкретно какво го възмущаваше в средите.
- Какво четеше - и кога?
- Всичко, по всяко време. Имам спомен, че някой път преди лягане за по-леко четиво избираше Томас Ман. До ден-днешен не мога да си представя как Томас Ман попада в категория "леко", но за човек с неговия багаж явно е било възможно.
- Обикновено бащите съветват. Какви бяха неговите съвети?
- Помня един, но много важен съвет. Като всяко дете, тичах, скачах, бутах и дърпах света и дявола за опашката. В един от изблиците ми, мисля, че докато биех със старата дървена тенис ракета Dunlop на татко ми табуретката в хола, татко ме спря, погледна ме и ми каза съвсем, съвсем спокойно: "Йордане, недей, и то душа носи".
- Разкажете за ваши общи пътувания, почивки, разходки...
- Две пътувания са се отпечатали в съзнанието ми. Едното в Испания, където за първи път видях татко сломим - усетих, че нямахме парите, които ни трябваха, и че татко се чувства, сякаш ме разочарова. Никога не успях да му кажа, че се е притеснил за глупост. Другото - в Цариград, както той го наричаше. Бяхме с Тома Томов, Димитри Иванов и екипа на "Наблюдател". Снимаха за три седмици безброй часове разговори в сградата на Метоха, в желязната църква "Свети Стефан" отсреща, в домовете на българи в Цариград. Татко търсеше думите във всяка минута запис и вечер едва заспиваше от умора.
- Деликатен, възпитан, толерантен... Какво бихте добавили към тези определения за него?
- Вглъбен, когато трябва да е. Внимателен, когато трябва да е. Одухотворен, суетен, строг, когато трябва да е. Такъв, какъвто вярваше, че трябва да е - винаги щедър, понякога наивен.
- Обичаше ли компаниите, обичаше ли домашния уют, какво от българската трапеза го привличаше, с какво пълнеше чашата си, за да каже "наздраве"?
- Винаги червено вино, освен в трите седмици веднага след Великден, когато мастиката завладяваше терасата ни. Татко ми мразеше забраните и на мен винаги ми беше позволено да опитвам от виното и да съм част от компанията и масата. И той, и майка ми обичаха да има глъч у дома, да се слушат истории и да се смеят на висок глас, въпреки че вече е неприлично късно.
- Какво искаше да направи още, останаха ли ръкописи, непубликувани или недовършени?
- Искаше да напише автобиография. Накрая често споменаваше колко много проучване предстои, колко много теми се въртят в главата му и колко много факти трябва да се проверят тепърва. Мисля, че си представяше, че има още малко време, и дори и да не завърши автобиографията си, поне ще я започне - или това, или просто използваше темата, за да успокои майка ми и мен, че все още има сили в него и не се е предал.
- Как преодоляваше трудностите?
- Като поемаше дъх и започваше отначало - татко ми имаше воля за няколко души.
