Танцуващите с крадци

Ан Апълбаум
сп. "Форин полиси"


От едната страна - Борис Березовски, бивш вътрешен човек на Кремъл, сега низвергнат. От другата - Роман Абрамович, понастоящем вътрешен човек на Кремъл. Първият твърди, че вторият го измамил с повече от 5 милиарда долара. Вторият отрича.
Това е съдебният процес на десетилетието и лондонските вестници го отразяват от месеци със засукани фрази и емоционални заглавия. Често се ползват думи като "хайлайф" и "мегаломания", а голяма част от делото зависи от устни договорки, които били сключени на луксозни яхти. Руската дума "крыша", която буквално значи "покрив, стряха", но сега значи и "чадър, закрила", също се споменава често. Абрамович казва, че наел Березовски като своя крыша през 90-те години и му дал замък във Франция и бижута за приятелката му като част от сделката. Березовски казва, че нямало договорки за крыша. Според него подаръците, за които той не отрича, били просто неговата част от печалбите на тогавашната компания на Абрамович "Сибнефт", която добива петрол и го продава на непрозрачни офшорни компании в Панама, Гибралтар и Кипър.
Делото, което се води от най-добрите (и най-скъпи) британски адвокати, повдига много въпроси. Как точно двамата мъже са се сдобили с милиардите долари, за които сега спорят? Колко точно са стрували придобивките им на руските данъкоплатци като загуба на доходи, работни места и национално богатство? И защо водят този спор точно в Лондон?
Последният въпрос напоследък ме интересува много. Защото отговорът е съвсем прост - тези двама руски олигарси се съдят в Лондон, защото живеят в Лондон и защото поне част от компаниите им са регистрирани там. Абрамович притежава британския футболен отбор "Челси", и двамата обитават големи имения в Белгрейвия и Съсекс, и двамата имат деца в британски училища. И нито британската съдебна система, нито британската политическа система се вълнуват дори бегло от източниците на огромното им богатство. Ако имате пари във Великобритания, никой не ви пита откъде са ви.
Това е много странно, ако се замисли човек. Неотдавна присъствах на експертна и добронамерена конференция - Световният форум по управление. Тя бе посветена на дискусии за корупцията, финансирана от вашингтонския институт Брукингс, и в нея участваха впечатляващи с разнообразието си активисти за борба с корупцията, законодатели и правителствени представители. Два дни сериозно обсъждахме в хотел в Прага какви са начините доставките на стоки и услуги да са по-чисти, корумпирани официални лица да понасят отговорност и лобирането да е по-приемливо. Доста време бе отделено за изразяване на безпокойство за места като Русия, както и Афганистан, Казахстан, Китай, по-голямата част от Южна Америка и големи части от Африка, където корупцията е повсеместна.
"Ние" бяхме главно "западняци", тоест американци или западноевропейци, и голям брой източноевропейци, които също споделяха опита си. Ние обаче почти не признаваме начините, по които западният свят и мрежата му от офшорни банки и данъчни райове са съучастници на корупционните практики на Изтока и Юга. В крайна сметка ние обслужваме олигарси, тирани и диктатори с адвокати и финансови съветници, както и с търговци на изкуство и икономи. Осигуряваме развлечения на жените им, образоваме и ласкаем децата им. Преди избухването на либийската революция синът на Муамар Кадафи Сейф ал Ислам, с докторската си степен от Лондонското висше училище по икономика, беше харесван събеседник за британските банкери и европейските принцове. Едва след революцията в Тунис френският елит се дистанцира от обкръжението на тунизийския диктатор Зин ал Абидин бен Али, чиито членове притежаваха имоти в Париж, Алпите и Лазурния бряг, където обичаха да забавляват приятелски настроени френски гости.
След революциите конфискувахме парите им. Защо обаче изобщо им ги съхранявахме?
Западното съучастничество не се ограничава до прояви у дома. Миналата година видях как една афганистанка - Сакина Якуби, ръководителка на образователна неправителствена организация - затвори устите на цяла зала хора в Давос, които питаха за афганистанската корупция. Тя им каза да погледнат в огледалото - според нейния опит истински сериозната корупция в Афганистан идва от западни доставчици и донори, които трябва да харчат твърде много пари твърде бързо. Те изразходват нереално високи суми за персонал, жилища и коли, купуват местни бюрократи и подкупват местни политици. След което се оплакват, че Афганистан е прекалено корумпиран, за да се развие, стягат си багажа и си тръгват.
В известен смисъл това е стара история. Връзката между помощта и корупцията е била разкривана много пъти, най-блестящо в книгата на Греъм Хенкок от 1989 г. "Властелините на бедността", както и в много други трудове впоследствие. Ролята на западните банки при укриването на парите на Юга също е била излагана на показ неведнъж.
Въпреки това западните правителствени и университетски представители, които изучават икономиката и политиката на "прехода" и се опитват да открият как да помогнат на такива страни да станат по-богати, по-мирни, по-демократични и да носят отговорност, рядко вземат предвид отрицателното влияние на собствените им сънародници. В продължение на четири години Агенцията за международно развитие на САЩ финансираше програма, целяща да развие "антикорупционни инструменти" в Русия. Британският й еквивалент - Отделът за международно развитие, поддържа онлайн база данни, която следи корупцията по света, включително в Русия. Усилията им биха могли да са доста по-успешни, ако не им се налагаше да се борят с вредното влияние на британските банкери, които помагат на руските олигарси да укриват парите си, или на американските подизпълнители, на които са дадени твърде много пари да строят твърде бързо пътища в Афганистан.
След 11 септември 2001 г. осъзнахме, че чужденците-клептократи не са чужд проблем. Корумпираните правителства може да дават убежище на терористи, може да купуват и продават оръжия за масово поразяване, може да наливат пари в престъпни деяния - и всичко това в крайна сметка може да стане и наш проблем. Защо тогава не говорим откровено как да спрем да им помагаме?