Сюжет в розови краски

Игор Свинаренко
журналист

Казват, че в капката вода се отразява целият океан и показва своята същност. По същия начин, ако идеш до строителния магазин да си купиш обикновена боя за домашни нужди, изведнъж пред теб се разтварят страшните дълбини на етнопсихологията, антиглобализма, родителите и децата, близката чужбина и... можем да продължим да изброяваме без край.
За същата тази боя изпратих наетия за работа бояджия Коля. Цветът беше определен с помощта на фирмените таблици и по съветите на продавачите – нещо от рода на „матова теракота”. Значи, донесе ми той две кутии, където цветовете бяха смесени с помощта на скъп компютър, отворихме ги, а вътре беше една такава блестяща, ефектна ярко-розова боя с цвят на обичка, обаче изглеждаща къде-къде по-евтино. В крайна сметка отидох да върна или поне да сменя цвета – явно беше станала грешка.
Трябва да кажа, че тази боя не беше купена в магазина през пътя или пък от гастарбайтерите на нелегалния строителен пазар (към което пак ще се върнем) – ами в бляскав чуждестранен магазин с име... не помня точно, ама нещо от рода на „Марлен Дитрих”.
Влязох в магазина... Извикаха ми главния мениджър по боите, един такъв висок младеж. – Да видим, - пита той, - за какво става дума? 
- Как за какво? Купихме едно, а ни дадохте друго. Така че, Александър (името му беше написано на табелката), сменяйте я!
- Даже и няма да си помисля да го направя. Маркировката съвпада, ето, заповядайте, нашия каталог – това си е едно към едно теракота.
- Да, но при мен е розова боя.
Той държеше каталога с едната ръка, а другата я беше пъхнал в джоба на панталона. При това дъвчеше дъвка. Със суров глас и поглед право в междувеждието ми.
- Кажете ми, Александър! Вие, вероятно, подражавате на персонажите от гангстерските филми?
- Можете да оставите своите забележки и пожелания в книгата за жалби.
- Александър, напразно говорите с мен като сержант на новобранец – аз все пак не служа при вас. Даже смятам да Ви почета морал и сам да Ви кажа кога разговорът е приключен. Вие сте задължен да ме слушате, защото аз съм клиент, а вие – изпълнител.
Беше ми странно да гледам западна фирма, в която изведнъж беше избило „съветското”. Което този Саша нямаше как да знае, защото беше толкова млад! Обаче, явно, матрицата си работи...
- Трябва да се усмихваш, - поучавах аз Саша, от моята позиция, - когато говориш с клиент. Особено с недоволен клиент. На чиито пари, Вие, Саша, живеете.
В крайна сметка, загубих някакви пари, но получих моралното удовлетворение от това да участвам във възпитанието на подрастващото поколение.
Можехме дълго да си говорим така, но на мен все още ми беше нужна боя. Затова взех ново решение – да ида на строителния пазар. Там влязох в първия магазин, с неголям избор, но чистичък. Стопанинът, който се оказа, че е азербайджанец на име Бахадур, като ме видя, незнайно защо не започна да дъвче дъвка и да ме гледа в междувеждието, а ме посрещна с американска усмивка и направи всичко възможно да ми угоди. Той ми забрани сам да вдигам кутиите и настоя той да ми ги поднася, докато аз седях в креслото. При това, по възраст той можеше да е баща на Саша от „Жьо не манж па” или какъвто беше той.
Да вземем да изпратим на тези чужденци (от далечната чужбина) гордите руски мениджъри на стаж при азербайджанците от строителния пазар? Или направо от там да си наемаме персонал?
Проклета да е тази глобализация!
Що се касае до розовата боя, то ще я използвам, даже ако трябва да боядисам тоалетната от селски тип на вилата. Все пак пари съм давал.

Авторът е политически наблюдател на вестник "Известия"