Свири таз песен млада...

Никола Гаговски


Помните ли: Свири, хармонико, свири, звучи ти песен млада, на път потегля във зори младежката бригада...
... 30 август 1947 г.
Четвърти ден щурмуваме скалите. Атакуват групи, ядра, чети. Въоръжени сме с кирки, лостове, компресори, лопати и колички. И с голям ентусиазъм. Вдъхновяват ни комсомолците Соня, Гриша, Клава, Катя и останалите от книгата "Мъжество". Те са наши командири и наши знаменосци, наши живи бойни другари.
Днес моминската чета на Катя от Шумен ни смайва. Синеоките "амазонки", както ги наричаме, просто летят с количките, а смехът и песните им разпалват мъжката ни гордост. И ние се втурваме срещу твърдия гранит. Съревнованието се разгаря. Неуморно дълбаем дълбоки гърнета и ръкави, кореним дървета и разчистваме терена.
Спуща се проливен дъжд. Чудно! Никой не побягва, никой не се плаши от светкавиците и гръмотевиците. В този момент бригадирите приличат на фронтоваци-храбреци, водещи жестоко сражение.
Дъждът отминава към Търново и слънцето ни поздравява с широка усмивка. Зареждаме две гърнета и десетина ръкава. Палим едновременно капсулите. След миг снагата на планината се разтърсва и над главите ни пропищяват като шрапнели гранитни камъни. Канонадата замлъква. Спущаме се с "ура" към обекта.
Залез слънце. Пътят е разчистен. Днес сме победители.
Вечерна проверка. Строени сме около лагерния огън. Едва ли има друг огън, така силно да топли сърцата.
Отрядният командир Кателия Драков отчита съревнованието:
- Днес първенец е Поповската чета "Иван Стоянов", преизпълнила плана с 280 процента. Знамената на ядро и група първенци се печелят от същата чета!
Тържествуваме!
В чест на победата работим и през нощта. Свети ни луната.
2 септември 1947 г.
Наближава празникът на свободата. По този случай командирът на отряда ме натовари като културно-просветник, да напиша писмо до другаря Георги Димитров. Много съм радостен и... много развълнуван. Струва ми се, че ми предстои среща с нашия учител. Цяла вечер бродя из гората с бележник в ръка и не знам как да започна. То трябва да бъде пропито от нашата силна обич към него, от вярата ни в правото дело, от готовността ни да извършим трудов подвиг в Хаинбоаз. Внезапно сядам на зелената трева. И пиша:
"Скъпи другарю Димитров,
По случай празника на свободата - 9 септември, ние, бригадирите от отряд "Христо Максимов" - Хаинбоаз, обещаваме пред Вас, че не ще пожалим младежките си сили в прокопаването на прохода на Републиката. Дефилето се е превърнало в истински трудов фронт, на който водим битка за всяка педя, за всяка крачка. Планината е твърда, но нашата воля е по-твърда. Скалите отстъпват пред нашия щурм, вековните дървета падат, покосени от нашата сила. Пламенната ни младост е заредена с обич към Вас и нашето свободно Отечество, с мечти за трудов подвиг...
Другарю Димитров,
Ние, хаинбоазци, даваме обещание, докато не завършим прохода, да не се прибираме по домовете си. Хаинбоаз ще бъде нашият дар за Петия конгрес на РМС. Хаинбоаз завинаги ще остане път на младостта. По него ще пътуват мъжеството и устремът на България.
Другарю Димитров,
Приемете нашия рапорт-обещание и сърдечните ни бригадирски привети. Желаем Ви здраве и дълъг живот, за да бъдете чудесен водач на народа ни, на мечтите ни, на нашите победи и нашето щастие!
С хаинбоазки поздрав!
Бригадирите от отряд "Христо Максимов".
5 септември 1947 г.
Бригадирските песни! Послушайте ги: те са събрали нашите трепети, нашия пламък, нашите копнежи и дързостта, стремителността и обичта ни - всичко, което се съдържа в думата БРИГАДИРИ!
Песните са нашият извор на вдъхновение.  Те се леят в прохода като пълноводна бистра река, която разнася приказни легенди за синеблузите мечтатели и строители. Старопланинската гора ги прикътва, за да раздава на поколенията топлина от ентусиазма на хаинбоазци.
От близкия хребет ни наблюдават академик Тодор Павлов и английският депутат Джон Мак. Лицето на нашия известен учен е спокойно и усмихнато, а това на госта чужденец - учудено, неподвижно. Може би е замаян от нашите песни? Или от героичната ни битка със скалите?
Джон Мак бърза да ни приветства:
- Драги младежи, това, което виждам тук, ми прилича на сън. На блажен сън, за който могат да мечтаят всички, които обичат човека и мира! За храбростта на българина съм слушал и чел много. И високоуважаемият академик Тодор Павлов ми разказа чудни неща за вашия малък, но прекрасен народ. Но това, което виждам тук, да си призная, изключително ме изненадва и радва. Та вие сте истински герои. Деца-герои! Вашият подвиг ще остане като голяма звезда в небосвода на историята... Напълно се уверявам, че българският народ има гранитно здрава и смела младеж. Тя може да служи за пример на младежта на много народи. Желая ви успех!
Избухна бригадирско "Ура". Грабваме Тодор Павлов и Джон Мак и дълго ги подхвърляме във въздуха. Нека летят с крилете на нашия възторг...
9 септември 1947 г.
Посрещаме четвъртия свободен Девети септември. Посрещаме великия празник с открити чела. Лагерът "Христо Максимов" прилича на жива градина. Едва ли боазът помни такъв трогателен празник...
Пристигат скъпи гости - писателят Стоян Ц. Даскалов и младият поет Радой Ралин. Освен Иван Аржентински и Богдан Глогински, за втори път виждам на живо писатели.
Тържествен обяд. Вдигат се тостове за Свободата, за труда и победите, за Георги Димитров и бригадирското племе, за прохода на Републиката, в който оставяме да живее младостта ни.
Настанявам писателите в нашата палатка. Соча им наровете, покрити с папрат. И им се извинявам. А те се смеят. Нали са фронтоваци.
- Свикнали сме - казва Радой Ралин.
- Това е разкош - допълва на шега Стоян Ц. Даскалов. Въздъхвам облекчено.
Радой Ралин забелязва тетрадката ми, на която пише: "Дневник на бригадира". И започва да чете мълчаливо написаното. Аз се притеснявам, чакам изтръпнал мнението му.
- Браво! - казва той и ме поглежда окуражаващо. - Пишеш ли нещо друго?
- Стихове... - измънквам с половин уста.
- Я да ги видя!
Дадох му десетина стихотворения, посветени на свободата и бригадирството. Той ги прочете този път на глас, за да ги чуе и Стоян Ц. Даскалов. Изглежда май не беше доволен.
- Две-три са интересни. Останалите са доста шаблонни. И на тази оценка бях доволен, защото беше искрена.
-  Нали не се обиждаш? - потупа ме по рамото Радой и продължи - Според мен ще станеш добър белетрист. Зарежи поезията!...
И аз я зарязах, макар, че много я обичах.
- Ние тръгваме за обекта... - казвам на гостите - решили сме да поработим извънредно в чест на Девети... Тъкмо ще си починете на тишина и спокойствие...
Гледат ме учудени. Всички гости ни гледат така. Какво ли мислят тези писатели за нас?
Строяваме се и потегляме с песен към обекта. Писателите вървят с нас. Неспокойни души!
1 - 24 октомври 1947 г.
Между батальонния командир Кирил Донев и нашия отряден командир Кателия Драгов се завързва спор - можем ли до 24 т.м. в 12 часа през нощта да завършим обекта. Батальонният смята, че сме доста самонадеяни и обичаме много да се хвалим. Това ни амбицира. Двамата командири пред очите ни се хващат на бас; ако го спечелим, ще ни бъде подарен най-охраненият вол за победния банкет, а първенците ще имат щастието да присъстват на V конгрес на РМС и да се срещнат с другаря Георги Димитров.
Осъмваме на обекта. Започваме последния решителен щурм срещу скалите. По героичния пример на нашия любимец Христо Максимов, на прославените ударници Морозов, Марин Караибрямов, Бункера, Грациани, Пангаров и Зорчев, които изпълняват ежедневно от 1000 до 2000 процента наднормено производство, ние започваме да прокопаваме гърнета и ръкави, да приготвяме чакъл, да запълваме водостока. Нашият устремен труд е неописуем.
Днес, 19 октомври, падна първият сняг. Друг път го посрещахме радостни, но сега той изведнъж ни отчая. Палатките са студени, неуютни, сякаш чужди. Решаваме: пет дни и нощи непрекъснато да бъдем на обекта. Нашата Поповска чета "Иван Стоянов" първа потегля към водостока. Палим големи огньове. През нощта дремем час-два край огъня и се втурваме към насипа.
На 22 октомври заредените бомби избухват. Два дни и две нощи прекарваме с колички скалния материал на водостока.
Победа! Печелим баса с Кирил Донев. Тържествуваме.
В Хаинбоаз оставяме частица от нашата младост, за да бъде проходът вечно млад.

 

Спомен от Народната република