Свинщини

Димитър Бежански

Планинско село. Зима. Студ. Нощ...
Нощта е новогодишна.
Навън вият вълци, кучета и премръзнали крадци на добитък. В кухничката на бай Рангел и леля Мара е топло и уютно. Леля Мара чепка вълна край печката, бай Рангел пие греяна ракия и чете вчерашен вестник. В ъгъла - повреден телевизор, покрит с чердже. Върху черджето - дюля. На пода - локва от разтопен сняг. Във въздуха - мирис на печено свинско.
Бай Рангел свива вестника, отпива от ракията, помирисва въздуха. В устата му се събира слюнка. Плюе той в локвата, почесва си каскета и казва:
- Айде, Маро, тя Новата година току-така няма да дойде, ами туряй да вечеряме!
Леля Мара оставя вълната, изправя се, пустосва проклетото лумбаго, дето баш сега я е ударило в кръста и вади тавата от печката.
- Кво е това?! - гледа тавата бай Рангел.
А от тавата го гледат уши. Големи свински уши. Две на брой. Цвърчат в маста и миришат на печено.
- Кво е това?! - повтаря въпроса си бай Рангел.
- Уши! - отвръща леля Мара.
- Ма как така уши! - не може да повярва той.
- Ми ей така - уши!
След което бай Рангел пита къде са останалите части на прасето.
След което леля Мара му обяснява, че ги няма. Бутовете отишли да се плати нам кво си, плешките отишли и те за нам що си, а главата я взел кметът, че да разреши нещо си. От цялото прасе останали тези уши и опашката. Но опашката я отмъкнало кучето на съседа, щото пък от тяхното прасе и опашка не била останала.
- Бе как така, бе! - скача от стола бай Рангел и ушите му почервеняват от яд. - Аз дето толкова прасета съм отгледал, сега да посрещам Нова година с едни свински уши?!
- Е-е-е, стига, Рангеле! - успокоява го леля Мара. - Кво сега? Уши! Лошо ли е? Я, представи си, че и тях ги нямаше? Нали разправяха, че тия политици ще ни изядат и ушите! Е, на - не можаха! Ние ще си ги ядем! Айде, хапни, докато са топли още!
Бай Рангел намръщено гледа ушите. Те вече са поизстинали и го гледат равнодушно.
А навън вали злобен новогодишен сняг.