Светлината на вярата

В пътуването към себе си и във времето човек следва различни пътеки. Без да знае коя от тях къде и колко далеч ще го отведе, по коя колко високо може да се изкачи, по коя до какво дъно може да стигне. Не знае при кого ще го отведат тези пътеки, с кого ще го срещнат, при кого ще го накарат да спре, за да сподели мечти и разочарования. От раждането до физическата му смърт на човека не е дадено познанието как да направлява своя жизнен път, нито закъде води той. Дадена му е обаче вяра и сила да върви, да следва невидимата нишка на своя живот.
...Едва навършила осемнадесет, за пръв път почуках на вратата на живота. Пристъпих плахо, с диплома за средно специално. С неувереното самочувствие на амбициозен млад човек, решен да се докаже най-напред на света. И с разочарованието от сблъсъка с първата несправедливост - неуспех при кандидатстване в университет. Златният медал от техникума не можеше да уталожи бунта срещу първото препятствие. Но вече имах своя пътека...
...Посрещнаха ме топло. Подадоха ми ръка, посочиха ми как да вървя по склона, за да не събарям камъни след себе си. Как да се стремя нагоре, без да се препъвам и да прескачам стъпала, как да слизам надолу, без да се подхлъзвам на малките камъчета. Държаха ме за ръка, когато започнах да се изкачвам по витата стълба на живота, наставлявайки ме да вървя не по стръмно опасната вътрешна страна или по твърде дългата външна, а да търся хармонията, баланса и равновесието. Така започнах да обработвам своя необработен камък. Като чирак, с чука и длетото.
...Докато напредвах, подкрепяна от напътствията на по-опитните, докато питах и се лутах в дебрите на непознатото, си спомнях съветите на моя дядо. Без образование, отрасъл по строежите, зидар. Обичаше, докато зидаше вилата на лозето, да ме взема със себе си. Облечена в пет размера по-големи дрехи, с навити ръкави, с пристегнат на кръста колан. Буташе каскета назад, слагаше молива зад ухото и пускаше отвеса. "Стената винаги трябва да е права", лаконично отбелязваше той известна и на децата азбучна истина. Не това искаше да каже моят дядо. След години, когато него вече го нямаше до мен, осъзнах. Че отвесът е мерило за почтеност във всяка стъпка, което ни учи как да вървим по пътеката на доброто, без да се отклоняваме. Че ни помага да се спасим от предразсъдъците, да бъдем умерени във всяко начинание. Твърде малка бях, за да разбера посланията и на нивелира, с който дядо проверяваше дали зидът е равен, дали стената няма да падне. Как да осмисля, че това е мерилото за равенството между хората, защото колкото и да сме различни, сме произлезли от едно и също място. И заслужаваме за труда, който полагаме, да бъдем справедливо възмездени. И както моят дядо издигаше стени, замервайки всичко с правия ъгъл, така искаше да ми каже, че и в живота нещата трябва да се измерват по закона. А всяко отклонение разрушава и събаря сградата. Ех, дядо...
...Най-обичах в почивката, между две разбърквания във варела с хоросана, докато дядо режеше розов домат на парче вестник, да се скрия под клоните на ябълката. Пораснала от само себе си, от хвърлена на шега семка, тя беше твърде голяма за детските ми представи. Тогава, в минутите за отдих, изваждах тайничко малката книжка, която обичайно носех в себе си. И се криех, за да прочета някой ред. Той, който ми даде едни от най-ценните съвети в живота, веднъж ме хвана скришом да чета. И рече: "То аргатин няма да станеш, но учи, далече ще стигнеш..." Приех го като знак за нова пътека.
...Учих. Със спомена за първото си чиракуване след техникума, с вярата в собствените сили, която ми даде моят дядо, моят майстор в живота. Уроците, които получих в началото на смисления си път, останаха запечатани в съзнанието ми. Нищо, че с годините и промените животът ни сгъна като зидарски метър. Правият ъгъл, с който измервахме правилността на поведението си, го поизкривиха. Днес ни е трудно да повярваме на почтеността на своите работодатели, както и на онова послание на дядовия нивелир - че всички сме равни, че от едно място произхождаме и че трябва да получаваме справедливо възнаграждение за труда, който полагаме.
...Не е виновен моят дядо. Не са се променили и зидарските инструменти, останали ми в наследство. Те все още стоят, опрени на стената - прашасали и позабравени. Отдавна не търся начин да доказвам на света коя съм, защото е по-важно да познавам себе си и да знам какво мога. Дядо ме научи да погледна първо вътре в душата си, да изправя пергела на духа си, а след това да меря с моите мерки, справедливо и от позицията на доброто, всички около себе си.
...Моят дядо отдавна е светлинка, но думите му са същите. Пътеката, която той ми посочи, е моята. И аз крача по нея. Със спомена за уроците, които научих. Със силата на инструментите, с които работех. С мъдростта на опита, който получих. С познанието, което натрупах и продължавам да трупам. Те са светлината на вярата ни. Във възможностите на човека, в справедливостта, в почтеността, в милосърдието, в доброто.