Светилища на вярата и българщината

Георги ПЕНЧЕВ

През последните хубави пролетни дни ми се отвори светъл път и посетих някои от манастирите край София. Казвам светъл път, защото, ако имаш очи да гледаш - ще прогледнеш назад във времето, за да съзреш българската съдба.
Някога този венец от средища на националния дух и верска съвест, обграждал София, е припознаван като Софийската (Мала) Света гора. Над 40 действащи манастири се наброяват в яката от двете страни на големия град. Най-често тяхното начало тръгва някъде от Хт-Хттт век. Но каква невероятна трагична съдба имат. Едва ли може да се каже точно кога и как е сложено началото на всеки манастир. Толкова събития са се случили през вековете. Много от тези манастири са разрушавани и плячкосвани, изгаряни, опустошавани... И отново съграждани. Из руините, върху заличените основи, или където сън или видение е подсказало мястото.
Всеки манастир е отделна и поучителна история, но в нейната основа винаги е втъкана българската съдба, изпитанията на народа ни.
Тръгнах от Драгалевския манастир "Света Богородица Витошка". Неговото начало се свързва с времето на цар Иван Шишман. Човек може само да премисля как в далечните и трагични дни на Отечеството българи са съграждали храм на своята вяра и на надеждата си, че опасността от турските завоеватели, която засенчва българското слънце, не е посилна да затрие народа ни. В такива трудни  времена само горди и вярващи хора са могли да строят манастири. Те са въздигали своя храм като свят символ на своето мъжество и на твърдата си

вяра, че България ще бъде

Когато застанеш пред стените на такава светиня, мислите политат, погледът съзира видения, от които е изтъкана дълговечната българска съдба.
Бистришкият манастир "Свети Йоаким и Анна" с много основания може да се приема като древен и  невероятен летопис на българското минало. В стари времена, може би през тХ-Х век, на това място е имало манастир. Когато турците завладяват земите ни през ХтV век, манастирът е разрушен. Векове са минали, сменяли са се поколения, върху руините се е трупала забрава. Но сред местните хора не гаснела искрата. Наследниците лелеели за затрития от поробителите манастир. Тъй вървяло много време. През 20-години на миналия век, като работели земите си, селяните разравят старите основи. Пламва мечтата да възкръсне онова, което е било. След 1950 г. хората се заемат, въпреки беднотията и недоимъка. Върху могилен некропол започват съграждането.
Много легенди и предположения обвиват манастирите. Трудно е след толкова време да прозреш кое как е било. Но винаги стигаш до заключението, че от най-далечни времена и до днес  народната съвест е пазила великата тайна за негаснещи светлици на вярата и българския дух. Тази вяра е давала сили и увереност да ровят старите могили, за да открият камък, някакъв малък знак, че там е било свято място за предците.

За да го възкресят

По свой почин, със свои средства, често на своя отговорност.
Може би най-трайно и дълбоко в съзнанието ми остана видяното и наученото за манастира "Свети Иван Рилски" в Курило. Някакво чувство на забравеност и безпомощност, на безсъвестно захвърляне на изпитанията на съдбата. Манастирът е в съседство с болницата за психично болни и преди да откриеш къде е прикътана неговата порта, ще те пресрещнат мъже с протегната ръка за стотинки.
Когато турците идват, разрушават манастира. Местните го възстановяват през ХVт век. Построена е нова черква, която има важно място в нашата история. През 1596 г. е била изографисана от Пимен Зографски. Твърди се, че още има запазени следи от неговите зографии. В началото на ХХ век този манастир изживява книжовен разцвет. Появява се печатница за духовна литература, която издава и списание, тук се учели на калиграфия. Припомням тези страници от миналото, а пред очите ми е огромната цепнатина през една от стените на черквата. Започва от тавана и стига до пода, и през нея минава светлинният лъч. Разсича иконите, а при дъжд капките влизат в храма. Тъжно е да гледаш как се унищожава народна памет, как стари иконописи се затриват. Казаха, че се подготвя ремонт и реставрация. Дано не бъде късно.
Има какво поучително да се разкаже и за Обрадовския манастир "Св. Мина", който е бил  през Средновековието част от Мала Света гора. Бил е метох на манастира в Света гора... Сега е добре възстановен и поддържан. В този ден навред беше пълно с хора. Манастирът е събуден за нов живот,

дано не е само от търговски интерес.

Искам да спомена и Чепинския манастир "Свети три светители". Той е издигнат в равнината, в съседство с тракийска могила. Особена е съдбата му. По време на робството тук са намирали подслон и закрила хайдути. Апостолът Левски тук е имал свой дом. Монасите били съпричастни с народните борби. Турците знаели това, разрушили манастира, а монасите изпратили на заточение в Анадола. Когато оживелите се завръщат след Освобождението, се заемат да възстановяват манастира.
Разказах само за някои от манастирите. Не че другите не заслужават. Исках да напомня, че това пътешествие се превърна в незабравимо докосване до малко познати страници от българското минало, до удивителни примери за съвестта на нашите прадеди, които не са имали умора да градят.
Ще позволят ли днешните поколения вековни светилища на националната съвест и дух да се затрият и да изчезнат? Тежка, историческа отговорност лежи върху Светия синод, общините и Министерството на културата. Като българи също сме отговорни. Как ще съществуват тези манастири, как ще се развиват в новите икономически и социални условия. Трябва да се осмисля тяхната роля, за да е жив

огънят на българското сърце

Защо манастирите, които бяха стопани на  плодородни земи, богати градини и стада, се превърнаха в просяци и чакат помощ от Синода и от държавата? Земите, които ги хранеха и бяха  благословени кътчета от българската земя, сега пустеят. Навярно има затруднения, много неща са се променили, но съдбата на българската земя е дълг и отговорност и за манастирите, и за духовенството.
Някои от манастирите, през които минах, поддържат туристическа база за гости и поклонници. Мисли се за укрепването на тези духовни светилища. Но защо се забравя щедрата ни земя, която векове е хранила и духовенството ни. Време е то да се обърне към нея, отново да я превърне в майка-кърмилница.
Много хора минават през манастирите, запалят свещица, помолят се за роднини и близки, но си тръгват недоволни. Малко са научили за историята на манастира, за неговите ценности. Защото няма къде да прочетат. Толкова ли сложно е общините, върху чиито територии са тези духовни огнища, или Светият синод, или Министерството на културата, да подсигурят достъпна и ясна информация? Още като влизаш, да можеш да прочетеш в десетина реда най-важното. Не само за историята, а и за иконите, за бележитите живописци... Нали целта е хората да знаят повече за своето минало и за предците, вършили светли дела.
Имаме минало и бележити паметници на българския род и духовност, а не умеем да ги използваме като незаменими уроци по родолюбие. Защото чиновници с наочници стоят на топлите си столове и не ги е еня, че трепят народни пари. Време е да ги събудим!
Днешна България трябва да мисли по европейски и да се отнася по европейски към своето безценно наследство. Заради днешните и идните поколения.


Драгалевският манастир "Света Богородица Витошка"


Бистришкият манастир "Свети Йоаким и Анна"


Чепинският манастир "Свети три светители"


Курилският манастир "Свети Иван Рилски"