Страж на Светлината

Всяка година на този ден вдигам телефона и казвам с най-радостния глас "Честит празник!" Поемам дъх и изричам неподправени думи на благодарност. Преди двайсетина години в слушалката ме посрещаше бодър глас. С побеляването тоналността ставаше все по-тъжна, а отговорите - все по-притеснени. "Пак сме на кръстопът и пак търсим накъде да поемем." Свикнах с изречението, защото символично изпълваше със съдържание годините на непрестанни реформи, промени и експерименти с родното училище.
Законът за училищното образование отново е проект, а приемането му по традиция се превръща в ходене по мъките. И обикновено крайният резултат, който излиза от пленарната зала на Народното събрание, е толкова различен от първоначалното, че чак неузнаваем. Защото котерийни интереси, пълен профанизъм и болни амбиции спъват разума и професионализма. Думата на учителите остава забутана между редовете, омотана в празноглавието на израснали до бога самозвани "оправячи" на българското образование. Различни министри, депутати, експерти и бог знае какви още титулувани от себе си познавачи ни объркаха кога какво завършват нашите деца, какви дипломи получават, как ги изпитват и най-вече - какво научават и какви умения придобиват.
И тъй, докато Законът за училищното образование се мята от проект в проект, през родното училище минаха няколко поколения и нямаше видими признаци у децата, у техните родители (че комай и у учителите) да им е липсвал нов закон. Делегираните бюджети не направиха по-богати нашите учители, а децата ни, които всяка година бягат да учат в чужбина, се опитват бързо-бързо да забравят хаоса в родното училище.
С побеляващите коси на българските учители за жалост остаря и българското образование. То все бе извеждано на кръстопът, трябваше да оцелява и да се примирява, за да го има. Вместо да се развива, да се променя, да бъде адекватно на динамичното общество. Защото модерното образование не е просто мултимедийна презентация с демонстрация на пауър пойнт. Учителите знаят това, но имитацията на реформи роди имитация на образование.
Все пак българското училище оцеля. Но изостана след промените в обществото и след бързо растящите ни деца. С годините на "демокрация" крачките на изоставане, като че ли прогресивно се увеличаваха. Затова днес е болезнено ясно, че необходимостта от промяна е спешна. И тя едва ли е скрита единствено и само в приемането на един закон.
Трудът на българските учители бе унизен, а възнаграждението им - изоставено на дъното на социалната безизходица. Авторитетът на учителската професия бе брутално сринат и загърбен от държавата като ненужен. Български учители станаха жертви на безхаберието на правителства и министри, на жалките им игри и задкулисни планове. Оказаха се беззащитни пред наглостта и безочието на богати безскрупулни родители. Гърчеха се в недоимък, ровеха в кофите за боклук, за да оцеляват, получаваха плесници от бившите си ученици, израснали до висотата на глашатаи на опростачването. Плачеха пред вратите на закритите училища, обявени за продажба. Молеха се със сълзи на очи на родители да запишат децата си на училище, за да спасят Храма на Познанието. И успяха. Въпреки всичко и всички, които експериментираха, рушаха, разграждаха, разпъваха, разколачваха, разяждаха.
Българското училище, българските учители днес се нуждаят от спокойствие, от увереност, от доверие от страна на държавата и обществото. Те нямат нужда от хаотични учебни планове, от противоречиви и изпълнени с фалш учебници, от измислени програми, от непостижими и изкривени стандарти, от "сваляне" и "качване" на учебен материал от един клас в друг. Нашето училище има нужда от сигурност. Тази сигурност може да им даде държавата. Защото тя има вопиюща нужда от знаещи и можещи хора. Законът е просто рамката, първата стъпка. След това трябва да бъдат направени важните, истинските крачки. Българското училище, българските учители знаят какви са те!
Днес пак ще вдигна телефона, за да кажа "Честит празник!" Ще поздравя с усмивка първата си учителка, която ми отвори книгата на живота. Ще поздравя учителката си по български език и литература, която ни учеше да търсим изгубеното слово, защото в него е Познанието, без което не можем. Ще поздравя приятелката си, която повече от 20 години е на кръстопът, но винаги поема пътя на Светлината, защото по него крачат знаещите и можещите, тези, които носят зрънцето на истината. Знам, че ще въздъхне, ще се усмихне, ще прегърне букетите от своите първолаци и ще настрои душата си на "лятна вълна". За да тръгне от врата на врата, от човек на човек да търси нови малчугани, с които на 15 септември да прекрачи училищния праг. За да спаси нашето училище.
Между просветителската мисия и учителската карма, от учителските протести за достоен труд и заплащане до букетите на 15 септември и 24 май, между борбата за физическо оцеляване и спасението на паралелки, от звънеца за начало на учебния час до броенето на абитуриентите, българското училище не изневери на призванието си да бъде страж на Светлината.
Днес нашите учители и нашето училище отново са на кръстопът. Дори не звучи толкова страшно. Защото ще поемат към възрождението. Призвани са. Избрали са го. Тяхната мисия е такава. Да не им пречим!