Стрък от момина сълза

Доц. Елка Дроснева

Дойде същинският Св. Георги - 23 април - и пак зацъфтяха из Българско момини сълзи. И ще си цъфтят поне до 15 май - никога не пропускат да поздравят своя човек с двата му дни - имен и рожден.
Професорът обожаваше това цвете, макар да отглеждаше и прекрасни червени и жълти лалета и най-нежните бели нарциси. Той си знаеше как, но под обичта му можеха да разцъфтят още през февруари.
Преди почти година време в живота му дойде и третият ден, който всеки жив получава: продължи пътят на дедите на 22 юни 2012 г., в деня на лятното слънцестояние, най-дългият ден. Така за първи път от много години вече не ще мога да му поднеса любимото на двама ни цвете момина сълза, многократно възпято в българския, християнския, старогръцкия и древноеврейския фолклор.
...През есента на 1973 г. в студентската ни аудитория се появи поредният асистент, бил хоноруван, щял бил да идва през седмица - според програмата, - а неговата Византия изобщо не ме интересуваше по онова време: за друго бях решила да следвам история. Другото пък трябваше да се учи по четири дисциплини и не се учеше по нито една. А днес вече е един от дяловете на българската историческа наука, които най-динамично и най-качествено се развиват.
Много скоро младежът в бежова полушубка избройка двама от нашата VI група - мен и колегата ми, отпосле приятел и обикнат и от слушателите журналист от Благоевградското радио Андрей Петров. Тогава си мислех, че при специфичната ми фамилия и при възрастта на Андрей не можем да не бъдем забелязани. Макар от втора-трета среща нататък групата ни да взе да се готви упорито за тия упражнения, защото бяхме си и ние избройкали асистента, на когото се оказахме първият курс.
Сега съм сигурна, че хоноруваният ни асистент е забелязал нещо друго у нас двамата - следваме това, което сме поискали да следваме и сме готови на подобни жертви: да учим добросъвестно онова, което в момента изобщо не ни интересува, ама нали и то е все пак история... И като ни избройка, та като взе да ни подканя за отговор на поставените си въпроси: "Дроснева? Петров?". И започнаха Дроснева и Петров да четат в библиотеката каквото трябва, ама верно като щурави: нали щеше да дойде поредната седмица, в която по Византия щяхме да сме "на пангара" и, не дай си Боже, някой от двама ни да отсъстваше! Другият трябваше да покрива и неговите реплики!
От ранните си студенти научих, че така е работил и по-нататък: избройка си някого и го "погне". Един от погнатите днес е мой колега във факултета, вече доктор на историческите науки, доцент и работи в същата катедра - по История на Византия и Балканските народи. Групата му много се забавляваше, когато си спомняше и ми разказваше как вече редовният асистент Георги Бакалов веднъж се опитал да ги разприказва, никой не поел и цял час си говорили само с това момче. А накрая, както беше навикнал да казва "Добър ден" и "Довиждане" на цялата група, рекъл "Довиждане, колега..." (Умишлено спестявам името на колегата си - приятел).
    Още при първите ни срещи хоноруваният ми асистент ни каза, че  през втория семестър можем да направим доклади. Е, избрах си някаква си Гражданска война във Византия през ранния ХIV век - ранен, ама достатъчно близък до моите любими ХV-ХVIII век. Ама че четене падна! И получих предложение да го публикувам. Как тъй ще го публикувам?! Че какво толкова разбирам от безбрежно богатата на деяния и изследвания Византия?!
 После, в рамките на аспирантската си педагогическа практика в катедрата по История на Средните векове в Ленинградския университет, направих упражнение за специализантите ни по същия проблем и без съществени добавки. И бях похвалена от титулярката, днес ръководител на катедрата, проф.д.и.н. Галина Лебедева, и насърчена да го публикувам. И нея не послушах, нямам и намерение. Но поне успях да разкажа на някогашния си хоноруван асистент това приключение. Дали тогава за първи път не видях рядката му усмивка, с която през годините навикнах дотолкоз, че да мога всеки път по нея да прочета какво ми казва без думи?
Толкова са ми ярки спомените от тази първа година на общуване с Георги Бакалов, че чак не вярвам да е било преди почти четири десетилетия. И се чувствам малко гузна заради "наглостта" на юношеството си, което спореше с радиото и с разказвачите на спомени за участието си в Септемврийското въстание: "Тоя пък много помни какво е преживял преди 40 години!". Да го обясняват психолозите и психиатрите как след 40 години помниш нещо така ярко, като да е станало току-що!
За един семестър нашият асистент ни научи да четем и разбираме нормативната уредба: цял семестър византийския "Земеделски закон" работихме! Ще си помисли човек: "Ама че скука! Десетина страници и шест-седем упражнения от по 90 минути!". Но е факт, че и след десетилетия разни чиновници, назначени по системата на "шуробаджанащината" (роднинска и политическа), браха ядове с моето четене на законите, когато в България ми се наложи да защищавам интересите на България в областта на науката, образованието, а и позициите на факултета по тия въпроси.
Виждам Георги Бакалов, приседнал на първата банка в 23 аудитория да ни подканя да си представим как въздейства на средновековния човек християнският храм: с височината, с простора си, със стенописите, с песнопенията на клира... Бях походила по храмове, с годините щях да ходя още повече, но от това упражнение ми остана необходимостта да си изградя умението да усещам в храма (юдейски, християнски всякакъв, мюсюлмански) онова Човече, дето е дошло в него по някаква си причина. И е влязло в свят, който за душата, ума и за светоусещането му е по-добър. И е имало същите мои, със 1500 години по-късни, но все човешки тревоги, тревълнения и нужда от глътка другост...
...По едно време Факултетът реши да си възстанови Катедрата по История на Византия и Балканските народи, трябва да е било към 1974/1975 г. Деканът ни Стойко Колев ме прати в 32 кабинет да поканя члена на Факултетния съвет доцент (или вече професор?) Петър Тивчев да се върне на заседанието ни - бяхме го избрали за шеф на катедрата. Не помня дали съм знаела, че пуши. Но помня, че влязох в лисичарник и направо се стресирах. Все в тая учебна година или най-късно на следващата Тивчев предложи за редовен асистент Георги Бакалов. Кандидатурата беше безспорна, изказвания не се очакваха.
Ние - студенцията - както обикновено, седяхме на последните банки в тогавашната 40 аудитория и вземахме думата само по студентски въпроси, макар факултетната общност да ни насърчаваше и за другите. Не помня всичките си тогавашни колеги, ама и сега си знам, че бяха до мен приятелите ми, днешните доктори по история Константин Събчев (сега журналист във в. "Стандарт") и Йордан Колев (сега в Агенцията за българите в чужбина). Казах им: "Ей, момчета, това е наш човек, хайде да се изкажем!". Благословиха ме и двамата: "Ставай и говори!". И получих думата, и говорих. И изобщо не разбрах защо Петър Тивчев ми благодари  - тогава или на другия ден. Помня само, че му рекох, дето е било естествена реакция. Но той схвана недоумението ми и не тръгна да ме просвещава в неведението ми: не беше в духа на тогавашните преподаватели от Историческия факултет да сплетничат със студентите за колегите си.
Защо недоумявах ли? Ами защото не знаех през какво са минали ръководителят Тивчев и факултетът. Нито пък любимият ни преподавател, кандидат за асистент. Не знаех например, че бащата на кандидата - свещеник Петър от Неврокоп - е бил интерниран със семейството си в Черепишкия манастир, в който Жоро е завършил настанената също там Духовна семинария. Нито че е имал далечни роднини, свързани със съответната част на ВМОРО. Още по-малко - че името му е заплетено в чехословашката 1968 г., както и на без малко целия му славен курс, дал след време двайсетина отлични имена на науката История.
С времето опознавах него, колегите и приятелите му, отношението към трима от учителите му (Петър Тивчев, Димитър Ангелов, Василка Тъпкова - Заимова). Трябваха ми много години да проумея как този умен и деликатен човек ме е проверявал многократно, преди да ме покани да му бъда заместник-декан по учебната работа.
Като едно време с Византия ми се получи: административната работа беше последното, с което ми се занимаваше във факултета. Но приех заради него: моя учител от студентско време, моя колега във факултета и в Класическата гимназия (НГДЕК "Константин - Кирил Философ", в градежа на която беше участвал), за която по негова поръка работих и върху превръщането й в Лицей на Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Още една проверка: беше ми възложил да водя Радиоолимпиадата по История на България по програма "Христо Ботев" на БНР, измислена от редакторката Цанка Мишева, а в новото хилядолетие проведена още пет пъти. Доцент Бакалов беше Човекът, с когото почти 25 години си бяхме говорили на "Ви", чак до първото заседание на екипа ни.
Тримата с Жоро и с приятеля от курса ни доц. д-р Петър Делев, заместника му по науката, изкарахме мандат за "милиарди": 4 години (1995 - 1999), с три закона за висше образование и при четири правителства, с изработване на единните държавни изисквания за направление История и с най-тежкото през четирите години: колегите-приятели, които се преселиха във вечността.
В тези благословени години на общуване все повече опознавах Човека, Учения, Преподавателя, Учебникаря, Администратора, болеещия за своята България българин, потомък на учителско-свещеническа фамилия от Дебър, на която знаеше корените откъм ХVII в. насам. Тогава се явиха и цветята му. Узнавах и какво ли още не, а все повече се затвърждаваше разбирането и убеждението ми за неговата Мисия на Земята: беше роден да се раздава! И беше се подготвил задълбочено за себераздаването. Въпрос на морал и съвест, нали?
Само дето с този порив не се живее дълго. Сам жизнелюбив, като да не се интересуваше от себе си - не че беше безхаберен към здравето си. Институциите беряха ядове с него: не можеха да проумеят, че бидейки официално с десни разбирания, той е изключително социален, значи по-скоро ляв: модерното дясно е на светлинни години далеч от днешното "дясно" българско "мислене". Почтеност, мисловност, образованост, отговорност, безпартийност прави човека трудно поносим за институциите в Българско. И - както с възторг го канеха - с още повече наслада скоропостижно го изхвърляха от комисии и прочие агенции.
Най-сетне, един ден биде изхвърлен и от живота, въпреки упоритата битка на отличните му лекари. Останаха само пролетните цветя, водени от обичната му момина сълза. Последното ми изречение - извинете! - е калпава лъжа. Останаха още трудовете му и топлите спомени за Георги Бакалов, които честитите да бъдем учени от него, да работим с него, да ни води, да споделяме живота си в Големия факултет съхранихме и ще разказваме на идващите след нас. Поне дотогава, докато ни има.
Срещнеш ли някого, който е такъв Човек като Георги Бакалов, стига да не го подминеш, разбираш: Животът е щедър! Подай му ръка!