Стихове, сътворени по божия мяра

Силвия Чолева

Преди няколко години за първи път прочетох стихотворенията на Теодор Христов, събрани в книгата му "Нощта на моя ден" (2008). За съжаление - посмъртно. Той имаше вече публикувана една есеистична книга на философски теми - "Усмивката на Бога" (1996), в която говори за "неразрушимата връзка на мисълта със света". Това, което минава като нишка през нея, а именно мисълта, че "любовта е усмивката на Бога", се проектира и в първата му стихосбирка.
Неотдавна излезе втората посмъртна книга на Теодор Христов - "Пародии" (ИК "Факел"), в която той се разкрива като остър сатирик. Това на пръв поглед изглежда странно, като се имат предвид темите в предишните му две книги, но не е така. Внимателният избор на "обектите", които пародира, острият, но и едновременно деликатен начин, по който го прави, разкриват богатата му душевност и фино чувство за хумор. Но и още нещо - критичността, която не иска да затваря очи пред популярните на деня, пред удостоените с общественото внимание. Изборът е симптоматичен - от Слави Трифонов, през патриарх Максим до Иван Славков и Тодор Живков... Искрено разсмива единият ред, посветен на Ванга... Любопитно е "смесването" на тези, заслужаващи си сатиричното перо известни фигури, и другите, поетите, които Тео избира да пародира - такива имена като Иван Цанев, Николай Кънчев, Георги Господинов, Марин Георгиев, Петя Дубарова, Радой Ралин, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Валери Петров, критиците Йордан Т. Христов и Минко Бенчев (съответно баща и чичо на Теодор), Светлозар Игов... До "Автопародия"-та, естествено: "Ала всичките пародии напук/ разкриват ми автопародия."
Тук е мястото да се каже, че Теодор Христов израства сред част от тези литературни "герои" на своите пародии. Той е син на Йордан Т. Христов, литературен критик със страхотен усет и перо, но и с пословична скромност, който дълги години беше журналист във в. "Отечествен фронт" и отговаряше за литературната страница. Той беше близък с голяма част от смислените поети на онова блатисто време от края на 70-те и началото на 80-те, когато разговорите в Писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5 и в Клуба на журналистите често бяха алтернатива на официозните публикации.
"Въздухът", който е попил Тео, е бил кислородната маска за съхраняване на сетивата, за несъгласие със статуквото. Затова и тези стихотворни пародии, иронията и сарказмът му никак не са случайни. Те са част от неговото мислене за света като свят на морални устои, сътворен по божествена мяра.