Стихотворения от СТОЯНКА МИТЕВА-БАЛЕВА

СТОЯНКА МИТЕВА-БАЛЕВА е родена на в с. Табачка, Русенско. Завършва българска филология в СУ "Свети Климент Охридски". Защитила е дисертация по педагогика. Работила  е като учителка и журналистка в Радио София. Поетеса, автор на 20 книги, от които 17 са стихосбирки. Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на учените в България.

Интервю с времето

Кажи ми, забързано време, нима
превръщаш живота ни в проза?
Днес малкият принц в самота онемя
до своята плачеща роза.

А времето тръсна сърдито глава:
Не виждаш ли, мила госпожо?
Светът преживява без нежни слова,
но ден без компютър не може.

Суровата битка за хляба гнети.
В гетата той даже не стига.
Художник рисува безброй красоти.
Поетът простенва... на книга.

Гнети ме на майки горчивият вик.
Надеждата вика мигранти.
Но кой ще открие в света романтик,
обречен на тути и кванти?

Защо романтиците нямат гнезда?
- Та те са във свят нереален.
През чашата вино не виждат беда,
за обич са само мечтали.

За миг се смутих и дори онемях:
не знаеш ли, време бездушно,
умират деца, не тъжиш ли за тях,
войната не чака оглушки...

Обърка се времето. Болки и грях
преливат в тревожните теми.
И даже луната трепери от страх
за нашите дни преброени.

Безславният край на това интервю
достига почти до джендема.
И кой ще ми каже сега "Ай лав ю!",
нали съм за обич родена.



Две майки

От двете страни на една барикада
войната повика момчетата млади.
Ракети свистяха, не беше шега,
но кой дирижираше? Скрит е врага.

Две майки проплакаха с вопли горчиви,
че няма да видят чедата си живи,
ще жалят да гроба, ще леят сълзи,
предателски студ като змей ще пълзи.

Момците растях еднички на мама,
без жал ги посрещна абсурдната драма -
единият беше смелчага напет,
а другият - плах, малодушен и блед.

Смъртта бе еднаква и нямаше милост,
а майките гроба поливат без сили.
Остават без глас, съкрушени от плач,
и всяка проклина маскиран палач.

Къде се е скрил безграничният разум,
къде е духът, който живите пази?
Нима съвестта е безсилна сега
да спре Велзевула със черни рога?

Две майки, почернени в битка сурова,
жестока, позорна за времето ново.
И двете проклинат нелепата сеч
със родни слова от славянската реч.



Бели нощи

Нозете се стъписват по баира,
очите ми пътуват по света.
Сега по телефона ме намират
приятел и събудена мечта.

Очите се смириха с нощна смяна -
че пак броя замислени звезди.
В душата ми незаздравяла рана
като лисица тайно ме следи.

Ще кажа на лисицата дословно
да светне лампа, че със листа бял
пак имам да споделям нещо ново,
което моят ден не е видял.

И тя е като мене упорита -
донася ми писалката дори.
Но утре никой няма да ме пита
дали сърцето може да гори...

Аз просто имам свои бели нощи
и може би това наричат стрес.
Но пак ще съмне и ще зная още,
че щом си жив - ти трябва жива чест.