Стихотворения от Станка НИКОЛОВА

СТАНКА НИКОЛОВА е родена през 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършва българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Работила е в сферата на образованието и културата в Разград. От 2009 г. живее в гр. Пърт, Западна Австралия. Автор е на стихосбирките "Спасена тишина" (1999 ), "Когато лятото отмине" (2005), "Водно огледало" (2017), "В прегръдката на залеза" (2019) и "Под Южния кръст" (2023). Носител е на първа награда в международния конкурс "Изящното перо" (2024), през 2023 г. е наградена с грамота и Почетен сребърен знак с печата на Симеон Велики от Министерството на културата на Република България за приноса й в националната книжовна култура.


Новият Атлас

            "Единственото нещо, от което се нуждае
            злото, е добрите хора да не правят нищо."
                                   Едмънд Бърк

Когато светът се задъхва от ярост,
раздираща бясно земната гръд,
когато човешкият род подивял е
и се лута по пътя - без път...
Когато бълва жарава Земята,
примесена с човешката кръв,
когато безумци печалби пресмятат
и в надпревара са кой да е пръв...
Тогава? Ще дойде вълната от хора
и земята ще се нагъне от гняв,
пирамидите от лъжи ще събарят
и пясъчни кули на стария свят.
Кой казва, че злото е вечно на власт,
че е забравена оная, родна Итака?
Раменете гордо изправя Атлас,
повярвал, че Земята отдавна го чака.
Ще сече яростно гнилите клони
на дървото земно, родило живот,
ще просветлява надалеч небосклона
и мъдро ще сочи към бъдното брод.
Преродена, ще засияе Земята
със синята мантия на мирно небе,
ще търчи след облаци щурият вятър -
едно непослушно и волно дете.

-----------


Мъртво вълнение

Как и кога в душата - море -
се заражда мъртво вълнение.
което невидимо в мене гребе
и отвътре без шум ме превзема?
Вълна след вълна в мен се надигат
като безсънен прилив разпенен
и неусетно до гърлото стигат -
потъвам нейде, няма съмнение.
Няма време дори да се питам
накъде и как да изплувам.
Водата - преди спокойна и тиха,
сега е мелница дива...
И ето ме - на брега съм удавник
и морето в мен се закотвя,
само гларуси над тялото бавно
избелват със криле хоризонта.
Всъщност, съзнавам, още съм жива,
няма свидетел мойто крушение.
Платната в мене кротко се свиват -
душата нека дъх да поеме.

--------------


Поет

            "Истинското изкуство
            е човечността"
                   Уолт Уитман

Когато е истински плугът,
с който словесната нива ореш,
а съвестта е блудница глуха,
изгорена в световната пещ,
ти засей стиха си изстрадан -
семе в зажаднялата пръст,
бръкни в горещата рана -
да извиси словото ръст.
Не, не чакай скорошна жътва.
Ще измине може би век,
докато плода ти откъсне
и от сока му отпие Човек.


------------

Пътуване

От детството идваш
и към него се връщаш -
нали е първата, най-старата къща,
с най - ароматното, неувяхнало цвете
от родния букет на мигове светли.
Пред тебе пътеката се губи в сумрака
и не знаеш дългокосата къде те очаква,
а там, зад девет планини в десета,
едно съзвездие блещука и свети.
И ти пак отваряш вълшебните порти,
около тебе се сгушва малкото коте,
излежава се дворът, в цветовете унесен,
извира отнякъде пчелната песен.
Баба, надвесена над свойто вретено,
заприда идилично лятно безвремие,
вечерта слиза от далечното лозе,
а мама и тате - с най-сладкия поздрав.
Но…всички са вече далече,
политнали птици в гладната вечност,
където и аз, с душа уморена,
пътувам бавно към тебе, Вселено.

---------------

Адажио

Ех, тази музика на Албинони...
В душата ти простенва струна
и сякаш бял прашец се рони
над рози в грейнала градина.
И напоителен дъждец от ноти...
Вали ефирно - шепот нежен -
под него дъх поема си Живота,
че път го чака - път безбрежен...
И знаеш - няма стръмнина, която
духа ти може да прекърши,
разстилат се копринени полета
и нейде в хоризонта свършват.
И с диригентска палка пак Съдбата
в душата пластове размества,
разперва птица в теб крилата,
заслушана в небесна меса.