Стихотворения от Ивайло Диманов

ИВАЙЛО ДИМАНОВ е журналист, писател и бард от София, автор на 14 книги с поезия, белетристика и театрална критика. Лауреат на национални и международни литературни отличия. Имал е стотици концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, както и в над 20 други страни. Превеждан е на 12 езика, член на СБЖ и СБП, доктор по журналистика. Понастоящем е управител на Клуб "Журналист" и председател на Комисията по професионално-творческите въпроси в Съюза на българските журналисти. Неотдавна излезе от печат неговата най-нова стихосбирка "Всички пътища водят към Гарибалди".

Елегия

Зима е. Гарвани грачат грозно, зловещо.
Вятърът хапе като въртоглаво куче.
Вън февруари запали ледени свещи...
Пасторал за изискана екзекуция.

Дядо Коледа тук не дарява, а взема.
Идеалът е: чалга, пърцуца и лоени пости!
Грабят народа чужди и наши изедници.
Всичко обраха! Даже мощите на Апостола.

Дано Господ провиди греха и лъжите им,
кой ли съм аз, че да съдя и да прощавам?
Ако Ботев и Левски днес бяха живи,
надали някои политици щяха да са...

Гарвани грачат грозно, сякаш на мърша.
Вият от студ и несрета кварталните кучета.
Дяконът крачи край Парламента намръщен.
Може би утре нещо странно тук ще се случи.



* * *

Свободата, Санчо, е евтина проститутка.
Подарява любов срещу две кила сирене.
Според Коелю щастието е 11 минути,
според Айнщайн всичко е относително.

И Доброто трябва да вдига юмруци,
инак в тая държава става опасно!
Пише ли някъде в родната конституция,
че народа ни има право на щастие?

Имаш право на съд без присъда,
имаш право на хляб и домати...
Ала нямаш право на цветни сънища.
Нямаш право дори да мечтаеш!

Свободата, Санчо, е евтина проститутка!
Подарява любов за пакет "Арда" без филтър.
Докога тоя народ ще живее под турско?
Пейо Яворов плаче в полите на "Витошка".



Потоп

Най-после над Мизия слънцето слезе.
Водата остави след себе си мърша и кал.
Спаружени старци с подгизнали глезени
попържат съдбата с безмълвна печал...
Навярно дамгосан от мрачно знамение,
градецът измоли за мъртвите упокой.
Смутен, Посейдон цапардоса две менти
и взе да товари ковчега на Ной...
Издъхнаха рибите, птиците емигрираха.
Небето изплези мухлясал език.
И само понякога нощем, иззад баира,
разрязва покоя вдовически вик.
Потопът е божие изпитание, рече ни попът,
Пастирът брои колко вълци има сред нас!
Без вяра животът би заприличал на опера,
изсвирена калпаво на фалшив контрабас...
Не можем без вяра, въздъхна женица,
оплетена с примка на траурен шал.
Но де беше Господ, когато мойте дечица
крещяха за помощ сред хищната кал?
Иконите онемяха, кандилото в сълзи заплува.
А Посейдон се закани на брат си за мъст.
И стана тъй тихо в града, че се чуваше
как паякът дъвче прогнилия кръст...



Гоблен

Самотата идва най-често по празник.
Сипва си каничка тъмен мавруд...
И без дори да ми каже "Наздраве!"
порка сама като габровски темерут.

Никога няма да се науча да пия
сам, сякаш съм болен от чума моряк.
Ако трябва огледало ще туря, да има
някой, който жули с мен евтин коняк.

Самотата идва в неделя по икиндия.
Сяда в най-тъмния ъгъл на мойта тъга.
И мълчи като мюезин по Великден.
Цяла вечер шие жакардов гоблен на ръка...

Някой ще каже: как така шие сред мрака?
Самотата е сова, привикнала с тъмнина.
Както слепецът дупчи с бастун тротоара,
тъй тя бродира с губерка моята клета душа.

   Самотата си тръгва внезапно, по никое
                                    време
   и е толкова пусто и празно в мрачната
                                     нощ.
   Ще поискам убежище в някое стихотворение,
   там, в гоблена от думи, светът е по-малко
                                     лош.



Корен

Мълчи умореният орех във двора,
протегнал над селските покриви врат.
Избягаха младите тукашни хора
да гонят Михаля в големия град...

И селото лека-полека утихна,
подобно изпружен пред Бога болник.
Останаха няколко старци да кихат
и орехът, стрелян и в двете войни.

Отдавна и той вече нищо не ражда,
единствено шарена сянка държи.
Мълчи като циганин, хванат във кражба,
не знаеш умрял ли е или е жив...

Добре, че е здравият корен в земята,
че инак и орехът стар току-виж
ще вземе да драсне нощес към гората
и няма да има с кого да мълчиш...



Сизиф

Изтанцувай го тоя живот, човече!
И без друго е колкото един блус.
Та когато тръгнеш оттук надалече,
светът да усети горчивия вкус...

Да му е тъжно, че те е подминавал,
без дори да те поздрави с "Добър ден!"
Бог не раздава пари, любов и слава.
Бог е диджей, от безсмъртие уморен...

Изтанцувай го тоя живот, приятелю!
Звездният дансинг е твой само веднъж.
Виж Луната пияна, как те е зяпнала...
Хайде, покани я на танц, бъди мъж!

Камъкът, дето все го буташ нагоре,
пълен абсурд е, но си свикнал, нали?
Я го вдигни над тая гнила Агора.
Хвърляй! Шоуто трябва да продължи!

Изтанцувай го тоя живот, човече!
Дай онова, което сам си дължиш.
А когато дойде Смъртта за вечеря,
прелъсти я с последно танго в Париж.



Надежда
                       На баща ми

Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
но кой е печелившия билет?

Добрите хора вечно са самотни,
а лошите живеят на стада...
Човек привиква някак неохотно
да казва "Не", когато мисли "Да".

Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса -
"Бъди злодей, за да не ти е зле!"

Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: "Ура!"
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?

Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите - тържествен дитирамб!
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...

Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победа срещу злото,
не е достатъчно да си поет!

Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда,
Доброто надживява и смъртта!