Стихотворения от Иван Серафимов

ЗИМА

Толкоз ми е тъжно,

че докато дишам,

болката в гръдта си

няма да издишам.

Става все по-бяло,

все по-бяло става.

И без дъх душата,

и без дъх остава.

Сняг засипва всичко,

всичко сняг засипва.

Чак в небитието

стрък зелен пониква!

МОЛИТВА

Моя душа,

кога ще се срещна с теб,

кога ще отключиш с дъха си моята стая?

Кога ще погалиш праха

и ще прекрачиш прага

на моите вени и кръв,

на белите дробове,

на плътта

кога ще прекрачиш прага?

Кога ще разстелеш леглото

и ще събличаш сама

всичко от себе си

дрехи, прах, самота?

Така те желая, моя душа,

Така не желая безкрая!

Почукай в студена и звездна нощ,

премръзнала, зъзнеща, цяла!

Много те моля, моя душа,

вместо смъртта прекрачи,

само едно желая -

някакъв знак ми дай!

Нека мълния полети в безкрая,

тичинка в целия свят да сияе!

НА ГРОБА НА МАЙКА МИ

Тръгва душата и си отива,

там откъдето дошла е сама.

Как потрепера в ранната утрин

на гроба на майка ми

новородена сърна.

Още не бяхме оставили жито,

свещи, вода, светлина,

в нежната стъпка на детско копито,

никнеха стрък теменуги, трева.

Скубеше слаби тревици сърнето,

никой нима не видя?

В новородено сърненце душата 

на моята майка прохожда сама.

Само на мен се показа за малко,

Боже, сполай ти и за това!

Ето ти жито, сърнена майко, 

обреден хляб, светлина.

Бавно изгаря свещта под небето,

сякаш тогава в росата звезда

гледа сърненцето в храстите скрито, 

гледа ме с трепет майчината душа!

Майчице, моля те всичко донесохме

В ранни зори, в утринта -

Хляб и водица, бонбони и жито,

Пламъче, свещ, светлина.

Нищо не искаш вече да вземеш.

Не питаш къде сме били до сега.

Може би плаче в храстите скрита,

Душата ти вече, превърнала се в сърна!

ПЕЙЗАЖ

Защо ли не говорим за въжето?

И ето 

диханието на обесения се възвръща,

извира бавно като пара,

като мъгла като нивите наесен.

Прането само вънка скърца вледенено.

В студа и зимата.

Кое е живо и кое е мъртво?

Защо да не говорим за въжето?

Къде отнесоха мъртвеца?

Цветя от лед като ножове

едни връз други се надхвърлят.

Не зная кой ще се погрижи за прането,

прозорецът кога ще се затвори.

Защо ли не говорим за въжето?

Ножове режат белите чаршафи,

забиват се в тях, прескърцват,

във въздуха, в снега, в небитието. 

Люлее се, люлее се въжето.

Не чувате ли?

Той ще проговори.....

Снегът ще заговори, въздухът,

дъските голи, 

креватът, столът, масата,

обувките по стола,

моливът.

Поете,

защо ли не говорим за въжето?

Във този дом,

в безкрайните простори.

Където трупат преспи, преспи.

Вратата изведнъж ще се отвори,

Обувките ти стари ще затрупат, дъските,

Масата и стола,

където си седял, ще седнат,

на пустото легло ще легнат 

и бавно ще се качват по небето.

Тогава чак и твоят дъх ще секне, 

Когато всеки стрък изсъхне сред полето.

Защо да не говорим за въжето?

Докато всичко още може да говори, 

да го докоснем с длан,

да го похлупим с шепи.

Езиче на камбанка е в полето

и всеки, и буца пръст, и шепот,

в небитието бавно ще отекне

звънът им нежен, яростен и сетен...

Защо да не говорим за въжето

Под този свод

Неразрушим и светъл!

ПАЗАР НА КУЧЕТА

Аз съм сигурен - има някъде 

пазар на скитащи души.

И моята душа навярно

пребита, мокра там лежи.

И чака да я купи някой,

да я погали с длан:

жена разблудна

или несретник някакъв пиян.

Да я притисне до гръдта си,

със ватенката си да я завие

и после отмалял на ъгъла

безкрайна глътка да отпие.

Деца не идват на пазара,

душите им витаят там,

тъй както в очите на неми

витаят вик, вина и срам.

Откъснали се от телата

на раждалите ги жени

и като пъпни върви във всемира

се влачат техните следи.

На кучета продават тука,

продават  скитащи души,

продават пресветата мъка,

безсмъртност, немота, лъжи.

Животът е пазар на кучета,

на думи и на суета,

на късче някакво кървящо

или на цялата душа.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ЮДА

                     Какво е думата?

                     Предател на душата!

Омръзна ми вече блудството с думите,

по-скверно от блудството с плът.

Тяхното преобръщане, разсъбличане,

самата им скверност! Дъждът!

Омръзна ми вече блудството с думите

в тъмно, до късно, до края, в нощта,

заради дума, дума едничка

по-гола, по-свята и от плътта.

Търся я, търся я, търся я и в тъмното....

Вика душата крещи!

Свършва ракията бавно на съмване....

Вече пропяват трети петли!

Желанията ме напущат.

И идва нуждата -

сама.

Опустошителна и чужда

и аз не мога да я спра.

О, няма по-голяма трудност -

Най-страшното да е плътта,

една-едничка глътка въздух

или потопа на кръвта!

НА ЦВЕТЯТА МАЙКИТЕ

На цветята майките идват от небето.

С капките дъждовни, с вятъра,

с крилцето на добра пчелица,

с облаци, с шепот на безброй треви.

На цветята майките идват от небето.

Чакат, потръпват, стихнали в полето,

Всяко стръкче, коренче, стъбълце,

Цветчето.

Тихо ги целуват във съня им нежен,

във нощта, в полето....

На цветята майките идват от небето.

***

Картофите цъфтят наивно,

картофите и те цъфтят...

Белоруски поет

Преобръща се земята,

всяка буца пръст.

Ах, в картофената нива

мъртвите души цъфтят.

Оцелели и на буци,

от пръстта димяща къс.

Преобръща се земята

след войната изведнъж.

Под небето и във влака, 

подир падналия дъжд,

в светлината, в немотата

мъртвите души цъфтят.

със цветчета тихи, с вопли,

със стенания дори,

стенещи, димящи, топли,

буци пръст цъфтят сами.

Буци пръст - души човешки -

като дъх цветът гори.

Може би ще проговорят

или вечно ще мълчат

цялото поле, земята...

Мъртвите души цъфтят.

Незаровени в земята,

Непокрити от пръстта,

тук-таме под небесата

виждат се души - зърна.

Наполовина под небето,

половината в пръстта,

стъблата там израстват като вени. 

Немота....

После мълния изгасва,

преобръща се светът,

преобръща се земята,

преобръща се пръстта.

Ах, в картофената нива

мъртвите души цъфтят.

Тихо, безметежно, свято...

О, нима това е цвят?

Просто шепот, просто вопъл -

като дъх горят, горят.

И смалява се душата

непосилно под небето.

Само бучка пръст е в тебе

Шепичка една - сърцето!

Лято е...Безумно, свято!

Луди птици се въртят.

За последен път в полята

мъртвите души цъфтят...

ОСВИДЕТЕЛСТВАНЕ

Невярна, невярна е душата!

Раздърпана като парцал се мята.

Ожулени до кръв са й бедрата

преспала с някакъв насилник под луната,

направо на пръстта корава и земята.

Навярно е крещяла в необята,

навярно се е мятала и стенела,

изпъвала с ръцете си полата,

притискала по-силно колената.

Навярно тя е плакала и се е мятала

с треви се е загръщала и онемяла

до дъно всичко е разбрала.

И болката, и сладостта, и немотата,

Отмалялата, безсилието, самотата.

Тече кръвта направо от душата...

Безумно паметта помята

един-единствен път.

И затова е свята!

За другото да не говорим.

Невярна е, невярна е душата...

Върви момиче с кален шлифер през полята,

Ожулени до кръв са му бедрата, 

със скъсан цип,

в парцали е полата,

обувките без токове,

без фиби е косата.

И вее вятър, тя ръцете мята,

говори нещо във несвяст.

Навярно тези редове,

които някой някога не бива да печата,

Върви към мен,

дали ще я позная аз,

дали ще ме познае тя самата?

Трепери от космичен страх тревата,

до корен се привежда,

оголва пъдпъдъчите яйца в полята.

Не зная за какво да й простя -

Такава прошка не познава и земята!

Прости ми, грешнице, за немотата!...

ПРОШКА

Така душата иска да зачене,

така душата иска да роди....

От болка непосилна да простене - 

на живи и на мъртви да прости!