Стихотворения

ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ е роден в село Горни Лом, община Чупрене, област Видин, на 21 юли 1936 г. Завършва Московския нефтен институт и българска филология в Софийския държавен университет.
Автор е на 28 стихосбирки, сред които "Отвесни градове", "Забранена трева", "Континентални кратери", "Брод на образи", "Гранитово", "Писма за Левски", "Среднощна болка", "Русото глухарче", "Молитва за Македония", "Кръвта на птиците", "Поетът, лунната усмивка и чудовищата", "Здравей, вещице, здравей, мила", "Светлина от лебед", "Дневен фенер", "Часовник" и други. Негови книги са превеждани и издавани в много страни по света. Удостоен е с множество награди, между които литературната награда "Гео Милев", наградите "Михалаки Георгиев" и "Иван Нивянин", "Димитровска награда" и орден "Св. св. Кирил и Методий" - първа степен. Народен деятел на културата и член на Перуанската академия на поетите.

Хълмът

Затвориха се всичките врати.
И времето смени набързо
ласкавите си сезони.
Изпраща лед за тебе
въздухът озонен.
От бога си белязан
мисленето да взривиш.
И странният ти профил
заприличва
на глава антична.
Единствено луната те разбира.
В стъклото на мотрисата
се люшва нейното чело.
На спирката последна
помахай й за сбогом.
Трамваят ­ жълтото чудовище - 
пълзи към твоя хълм висок ­
квартала на лозите
и кръвта на
виното изпито.



Окото в теб

Да бъдеш единак
в отечеството свое,
И мозъкът ти
дръзко да работи.

Да имаш за другар
столетното алое,
Да срещаш само
примирени роби.

Да влизаш в бой пореден
с мащеха държава.
Ти - възел викащ!
Тя - стена безмълвна!

Да знаеш, че умът
с мерзавци се сражава.
Тогава свободата
в теб покълва.



Равносметка

Възпя разстреляните комунисти.
В Гранитово душата ти кървя.
Разпъваха те дългове.
Към чисти недостижими върхове вървя.

Със донкихотовци дружеше само.
Не беше плъх. Гребеше светлина.
И колко често крехкото ти рамо
изтръпваше под тонове злина.

Сега със пръст те сочат. И те удрят
за вярата в деня, от теб видян.
Но ти не се предаваш. Като в буря
от бряг към бряг се мяташ. Търсиш длан.

А утре, след жестоките разправи,
ще бъдеш, знам, отново обруган.
Защото от душата си направи
не властен замък, а изстрадан храм.



Вместо есенно писмо

Не съм те виждал цяла вечност. 
Къде се губиш ти? В коя страна далечна?
Пропукана е мойта обич. 
Като фенер в прозореца просветваш
и лягат в двора да те чакат
врабчетата, тревата, старото ни куче. 
Умира болката последна, 
сврака шумата прелиства, 
може нещо да се случи.
Над масата, върху стената, 
дъга часовникът върти, 
узрява дюлята отвъд стъклата. 
С кого се бавиш? Къде осъмваш ти? 
В море или в черупка 
сърцето ти отмерва нощи?
И аз отчаяно измислям случка
в която ще те чакам още.



Илюзия 

Дърветата сега
като зелени факли
изгарят в хлорофил. 

Косата ти
под свода син
обвива раменете ми. 

Свързани сме 
с ръце 
като лиани. 

Две дървета 
свободно се разлистват 
във кръг от тишина. 

О, ние само минахме
През сънната гора!

А някъде
под градските тополи
останаха реалните неща. 

И изведнъж ни стана ясно, 
че в града
въобще не сме били. 




В музея на Созопол

Амфора
      като чувство.
През сините смокини
като слънце излизат
младите гъркини.

Амфора
      като метафора.
Под южните платна
напомня тя една страна,
където робите изкусно
създавали изкуство.

Амфора
      като форма.
Точна и строга,
като опровержение
      на бога.



Снежна вечер         
                                   
                     на Тамара Такова

Отвъд прозорците денят заспива кротко, кротко
и снежната гора във себе си ни приютява.
Между огнището и нас притихналата котка
преде и часовете на дима ги подарява.

А той - опънат нерв между земята и небето -   
по синкавата си безплътна струя пуска   
мечтите ни сред облаците да се спускат:   
ще бъде топло лято, птици в нас ще пеят.

Усещам твоя поглед: колко е потънал  
  в жаравата, която скоро в пепел ще угасне.   
Ранен елен отнася, името ми зад брега отнася.
В ключалката на зима замириса - чака ни снегът.



Горни Лом

Реката Лом е сребърна и буйна вена -
на две разсича селото по дължина.
Обичам те, земя, от кърви напоена!
Началото си ти на дълга планина.

И аз - глухарче русо в стръмните ливади -
прелиствам чист невероятния буквар,
наречен детство. Дишат пъстроцветни клади.
Природата е моя най-добър другар.

Нощта е мед събрала. Изгревът - корален!
Роса ридае. Някъде трепти щурец.
Шуми гора. Ефирна реч в света реален
понася към Миджур душата на творец.

Мълчи върхът. Той гледа колко е дълбока
за труд и сън отворената синева.
Сред нея Горни Лом е птица мъдроока.
Замислена кълве най-жилава трева.

Денят е в мен. И кой на гръб ми го донесе?
Разбирам - свой съм аз сред тази планина.
Тук мъдрия буквар прочетох млад и весел.
И буквите шептя, огрян от ведрина.

Това е моята единствена молитва.
Аз с нея се родих. И с нея ще умра.
Не ме предава тя. Към други не отлита.
Засели се докрай в сърцето ми, в ума.