Стихотворението

9 май 1945

Дамян Дамянов

Небето беше нежно като ласка.

Светът по детски се усмихна: "Мир!"

Въздъхна, сне желязната си каска

и смъкна изгорелия мундир.

Светът бе пак такъв - в цивилни дрехи.

В усмивката му светеше тъга.

А върху оцелелите му стрехи

пламтеше оцелялата дъга,

която по един забравен навик

за майски дъжд напомни изведнъж.

Човечество, ти сякаш в миг забрави,

че превалял бе кървавият дъжд.

Ти пак се сети да подхванеш песен

и да приспиваш рожби в колене,

да мислиш за конете и овеса,

макар че във пожарите последни

овесът непоникнал изгоря...

Човечество, ти беше много бедно -

войната всеки камък изора!

Да, камъкът... И камъкът не стигна.

И камъкът! А бе необходим -

на всеки мъртъв паметник да вдигнем

и дом за всеки жив да построим.

Но що от туй? Със първите салюти

небето над света се проясни.

И хората изстрелваха барута,

за да не черни другите им дни.

Летяха гълъби във необята

и носеха мира на този свят.

Понеже още нямаше плакати,

за нас те бяха първия плакат...

Девети май! Велик, мъжествен, ласкав,

той шестваше по тази земна шир!

Със алени пагони и без каска

животът се завръщаше пак... Мир!