Статично недоволство

Цели 80% от българите смятат, че основания за протести в България има. Статистиката във Франция "улавя" почти същия процент хора, които одобряват шествията и акциите на "жълтите жилетки" против ръста на цените на горивата. Недоволстващите в Париж обаче са по улиците - блокират, крещят, дори хулиганстват. В София протестиращите са вкъщи, пред екраните на компютрите или на по чашка в кварталната кръчма.

Българското недоволство е статично. Нашенецът си седи на топло, псува лицата, които се вихрят в новинарските емисии, и чака Спасителя. Или пък "по-малкото зло". Ако можеше френските "жълти жилетки" да се пренесат по софийските булеварди и да търсят солидарност за българските неволи, родният иначе статичен протестиращ пак щеше да е недоволен. Просто защото обича да мрънка. Не и да действа. 

Две трети от българите смятат, че държавата се управлява лошо. Дали има и двеста души, които реално да са готови да отидат пред парламента и да поискат оставки? Да седят седмица или две и упорито да чакат, докато свалят което и да било правителство? Или пак трябва да търсим "умни и красиви" и техните финансови донори, за да стимулираме някаква активност?

Недоволни сме. Признаваме го. И какво от това? Мълчим и чакаме чудо. Сякаш сме забравили какво е сам да определяш пътя си... Едно е да седиш у дома и да мрънкаш, друго е да вземеш мерки срещу причината за недоволството си. Невинаги обаче е нужна революция. Невинаги е необходимо да се руши и унищожава. И все пак трябват действия. Логично е това да става чрез избори. Само дето вече сме виждали как недоволните от управлението на държавата тъпо и упорито си избират същите, а ГЕРБ шества с първи, втори и трети кабинет. Иначе сме недоволни, ама пак си поръчваме от същата вкисната супа. Уви, накрая май пак ще оставим голям държавен бакшиш за "готвачите", които ни пробутват калпавото си управление.