Стара жена ми целуна ръка за благодарност

Лекарят навсякъде е лекар. От деня, в който е положил Хипократовата клетва, до последния си дъх. В наши дни всеки български лекар във всяка минута живее и работи между "Осанна!" и "Разпни го!". Хората "познават" от телевизора, радиото и вестниците светилата на съвременната българска медицина, онези, които с работата си я издигат до върховете на европейската и световната. Малцина обаче говорят за онези хиляди лекари, които помагат на десетки хиляди болни, осмелили се да продължават да живеят на село.
Лекарят на село е познат само на хората от селото и сякаш винаги остава настрани от шума, възхвалите, лавровите венци на славата. Независимо, че лекува като всички останали свои колеги и като тях спасява живота на мнозина болни, дори когато трябва да се справя съвсем сам в сложните ситуации. 


В разгара на празненство по случай 7 април ужасени и безпомощни родители влитат в заведението, търсейки помощ за дете с гърч, на което не спада температурата. Д-р Росен Караджов отива веднага - лекарства, обвиване с кърпи със студена вода и пр. Справя се със ситуацията. Когато детето е извън опасност и той е приключил работата си, и празненството е приключило. За години напред случката е забравена, докато един ден в кабинета му не влиза възрастна жена с портрет на младеж във военна униформа. "Това е детето, на което онази нощ ти спаси живота. Сега е войник. Благодаря ти докторе!", казва жената и му целува ръката. Възрастна жена да ти целуне ръка за благодарност - пожелавам го на всеки, казва днес д-р Караджов.
Роден и израснал във Видин, възпитаник на една от двете елитни гимназии в града - Математическата. "Нищо патетично от сорта: "от малък мечтаех да съм лекар" или "исках да помагам на хората" не ме е водило. Даже като дете при едно посещение по повод някаква рана, ми стана лошо, колабирах, а лекарят каза на майка ми: "Ееех, Караджова, синът ти лекар няма да стане!" Явно докторът не е познал.
Родът на д-р Караджов има по-скоро учителска традиция: баба му била учителка, а майка му Анастасия Караджова - "заслужил учител", дългогодишна преподавателка по български и литература, очаквала синът й да продължи по нейния път. Но баща му го насърчил да се насочи към медицината. "Честно казано, попадането ми в медицината беше случайно и очаквано първите 2 години се справях трудно. После

медицината започна да ме увлича

Лека-полека усетих магията да се чувстваш докоснат от бога, да влияеш на здравето, и съответно съдбата на хората. И аз като останалите студенти по медицина вече се чувствах велик, познавайки тайнства, недостъпни за останалите." Днес д-р Караджов се гордее не само с учителите си - легендите в българската медицина проф. Чудомир Начев, проф. Драган Бобев, проф. Радослав Гайдарски, но и с бившите си състуденти днес проф. Никола Владов, доц. Сотир Марчев, проф. Георги Царянски, както и онези, които са "редови" лекари. "Обучението беше стабилно, безкомпромисно, нямаше място за кръшкачи", спомня си лекарят.
След казармата започва работа. "Свободни места за хората "без връзки" - само по селата и аз попаднах в Арчар. Уж временно... Казах си: "За проба, пък после ще видим", и така до ден днешен". Заедно със съпругата си - медицинска сестра, напуснала София, за да бъде до съпруга си, в Арчар отглеждат двете си деца. Синът им тръгва по пътя на баща си и вече е лекар, а дъщерята предстои да се дипломира като магистър-фармацевт. Днес на д-р Караджов

разчитат над 2 хил. души

за здравето си. Те са не само от Арчар, но и от съседни села. "Пациентите ми ме обичат и ме мразят. Обичат ме, защото ги лекувам и им помагам, и ме мразят, защото ги лекувам и им помагам" казва лекарят и припомня мисъл на Тацит: "Хората са по-склонни да възнаградят някое зло, отколкото някое добро, защото благодарността е бреме, а отмъщението - удоволствие".
Около 20 лекарски практики във Видинска област са незаети, припомня медикът. Това означава, че мнозина нямат късмета на пациентите на д-р Караджов да имат лекар "под ръка". "Когато дойдох в Арчар, преди повече от 25 години, около 1/3 бяха цигани, сега са повече от половината. Казвам цигани, а не роми, защото не обичам това префърцунено название, с което се лустросват гузни съвести. Обидна е не думата "циганин", а смисълът, подтекстът, интонацията, с която я казваш, за да обидиш някого. Затова смело ги наричам цигани и никой не се обижда. Децата ми учеха с техните, играеха заедно, лекувам ги, карам се тях, когато трябва. Голям проблем за селските лекари е, че около 1/3 от пациентите ни са неосигурени. Това означава, че лекарят не получава пари за тях, а повечето, когато дойдат на преглед, и него не могат да си платят." Занимавахме се много повече с медицина, спомня си лекарят началото на трудовия си път в Арчар. "В почти

всяко село имаше фелдшери, линейка,

бяхме и спешни лекари, имаше раждания по домовете, ходехме и при катастрофи... А и моята практика винаги се е различавала от повечето селски практики, дори и сега, по това, че имам доста деца в пациентската листа. Работата е доста по-натоварена - имунизации, по-висока заболеваемост и естествено по-голяма отговорност", казва лекарят. "След една нощ, прекарана с пациент, закаран от мен в Спешния център, уморен бях заспал. Събудиха ме силни крясъци на двора. Показах се сънен: "Хайде бе докторе, че една жена долу в махалата ражда и краката на бебето вече се виждат", викат ми. Бях млад лекар, изтръпнах, подкосиха се и моите крака. Щом са крачета, а не е глава, тежко раждане, кой знае какво ще стане, помислих си. Когато отидох на място - тишина, в стаята стои родилката и пуши цигара. Къде е бебето, питам. Ами ето го, сочи ми тя едно вързопче. Как съм го погледнал не знам, но тя се засмя и каза: "Не бой се бе, докторе, всичко е наред." Отдъхнах си и благодарих на съдбата за пореден път... Сега ни залива бумащина, пациентите ни възприемат като диспечери.

Никой не казва "боли ме", всеки казва "искам направление".

Направленията ми стигат, на колегите в градовете не им стигат - там пациентите са по-разглезени, по-претенциозни, четат в интернет... Не мога да се оплача и от колегите от Спешните центрове, работят и дори повече от преките им функции. В други държави санкционират финансово за неправомерни повиквания, а тук ги бият. Срам!", негодува лекарят.
В началото на трудовия му път в района на Арчар и околните села имало 6 фелдшери, 2 лекари, 1 стоматолог и 3 медицински сестри. Сега сме останали аз и съпругата ми и стоматологът, който от 10 години е пенсионер, казва лекарят, който, като повечето си колеги е убеден, че когато се оттегли от професията, няма да има кой да поеме практиката му. И така е не само в Арчар.
Д-р Караджов като всичките си български колеги, още недоумява защо продължава нонсенсът лечебните заведения да се регистрират като търговци с касови апарати, които нямат право да развиват търговска дейност. "В началото на реформата шумно се говореше за "хилядарките", които получават лекарите. Дори да беше вярно, не разбирам защо е неприемливо лекарите в България да получават пари, щом лекарите по света получават много пари. А и ако парите, които заработваме, бяха толкова много, защо има толкова незаети лекарски практики? Е, в някои сфери на здравеопазването се изкарват големи пари, но това не важи за общопрактикуващите лекари, а още по-малко за тези, които са на село. Лошото за пациентите и за държавата е, че ние лекарите ставаме изчезващ вид", разсъждава лекарят. "Запитвали ли сте се защо никой не прави частна болница по детски или инфекциозни болести? Ясно е, защото финансирането там е недостатъчно и тези болници ще фалират. А това също са социалнозначими болести", казва д-р Караджов. По негово мнение всичките години на реформа в здравеопазването само двама министри са направили реално нещо добро, полезно и работещо за общопрактикуващите лекари - д-р Илко Семерджиев и д-р Стефан Константинов и "ако ги бяха оставили да разгърнат замислите си, нещата щяха да са доста по-добре".
"С какво не мога да свикна ли? Като човек - с простотията и завистта, а като лекар - като знам колко усилия и безсънни нощи са необходими да завършиш медицина, да работиш медицина, да специализираш, колко струва да издържаш 6 години студент по медицина, не мога да преглътна неуважението към професията, лекотата, с която се обиждат и бият лекари и медицински работници.