Среща с един италиански кавалерист

За мен 2014 година започна по-различно. Нова година посрещнах в Италия. Празничното настроение, промяната, срещата ми с нови хора  ми подсказаха, че тази година ще бъде свързана с много и разнообразни дейности.
С дъщеря ми пътувахме, посещавахме малки градчета и се възхищавахме на старинния им стил. Разгледахме интересни забележителности и в Рим. Но трудно може да се опише това, което усещах при посещението си във Ватикана. Заобиколени бяхме от много хора, дошли да видят това свято място.
Случайността ме отведе и при един кавалерист на 94-годишна възраст. Срещата ни се състоя в дома му - малка къща с добре подреден двор. Посрещна ни изключително милата му съпруга Мария Луиза, или както всички я наричат Мариса. В добре затопления хол стоеше той до масата с чаша в ръка. Само преди две години е карал кола, рисувал е много. Има над двеста и петдесет картини. И повечето от тях са портрети. Сега пиша стихове посветени на виното, весело се смее той.
Силният му дух се усеща още в начина му на говорене. Трудно се движи, използва патерици, но всяка сутрин излиза, за да се порадва на слънцето и да си пожелае хубави дни. Съпругата му винаги е до него.
През 2007 г. му е връчена грамота за кавалерист на Италия, има и медали за храброст, защото много пъти е посрещал смъртта, но винаги е успявал да се спаси и да помага и на други да се избавят от куршумите. Понесъл е всички изпитания на Втората световна война и се е завърнал в Италия, за да продължи да работи за развитието на своята страна.
Бракът му с Мариса е повече от 63 г., през които той е сменял професиите си - куриер, водопроводчик и още какво ли не...
Сега живее в област Априлия, в близост до Рим, където са и неговите деца. Спомените го връщат години назад. Участвал е в строежите на няколко големи сгради в Рим и Катания. Обичал е всичко да изпипва, така, че ръководителите на обектите да остават доволни от неговата работа. Изграждал е с мерак водопроводните мрежи. Съпругата му и сега се учудва как всяка сутрин е ставал винаги с настроение за работа и никога не е казвал, че не му е добре и не е в състояние да тръгне към обекта. Винаги е казвал, че хората трябва да се обичат и да не мислят за войни. От това по-лошо няма.
Стояхме около масата и с интерес слушахме за преживяното от Хектор. Заговорихме се за религията и моето посещение във Ватикана. Той сподели мнението си за свещениците. Според него богатството на по-голямата част от тях е свързано с желанието на миряните да отидат в рая. Това предполага да дарят материалните си придобивки на църквата.
След това разговорът ни се пренесе неусетно към спомените му за Втората световна война. Силните болки в краката често му напомнят за преживяното в Русия. Проблемите му започват, когато отива в казармата. През 1940 г. заминава за Милано, а оттам и за Русия. Кавалеристът Хектор попада в Киев. Две години преживяванията му са много мъчителни и разнообразни. Трудно е понесъл загубата на своя командир, който сам е откарал в болница. Около него много хора загиват. В един момент попадат в плен и 250 души са взети като заложници. Тръгват пеша. Извървяват 120 км, защото няма жп линия. Много от хората умират от студ и от болести.
"Тези, които успяхме да издържим, ни качваха на товарни вагони - разказва той. - Спяхме на дюшеци, направени от слама. Никой не знаеше къде отиваме. Пътувахме 14 дни. Имахме печка в средата на вагона. Понякога замръзналите врати ги отваряха с чукове, за да бъдат изхвърлени голите тела на починалите. Дрехите им оставаха за нас, за да се топлим. Във вагона имаше поляци, румънци, чехи, италианци, но за съжаление много малко хора пристигнахме до целта. Аз отслабнах и тежах само 39 килограма. Настаниха ни в сибирска болница. Там разбрах, че краката са ми замръзвали и след време ще имам проблеми с тях. Така и стана. Силните болки усетих, когато станах на 87 г. Тогава в град Горки ни посети секретарят на Комунистическата партия на Италия - Палмиро Толиати. Той се запозна с нас и няколко души ни изпрати в Москва. Там работихме в сграда зад Кремъл. След това заминахме за Узбекистан, град Кабула. Тук се чувствах като в рая. Настанен бях в едно семейство и работих в селското стопанство. Запознах се с добри, спокойни хора и се радвах истински на живота след преживяния силен стрес. Не ни плащаха, но си разменяхме стоки. Живеех с човек на 102 г., който ни учудваше със своята жизненост и находчивост. Дори не ми се връщаше в Италия, но тук бях оставил майка и братя, за които трябваше да се погрижа. Те ме бяха отписали. Но моя позната чула да говоря по радиото и казала на майка ми, че съм жив. Първата ми работа в Италия бе свързана с разнасяне на бюлетини и документи в различни градове. Доволен съм, че с дейността си помогнах по-скоро страната ни да премине от монархия към република".
Хектор и Мариса са баба и дядо. Щастливи са с внуци и правнуци, а те не са малко: пет внука и три правнучета. Не го забравят двете му деца. И сега той не само че им се радва, но и продължава да ги съветва - как да ремонтират сами колите и домовете си. Освен това бившият кавалерист често с въодушевление им разказва спомените си. Гордее се, че животът му е бил отдаден на работата и на хората, за които е воювал на фронта. Сега повече отвсякога разбира какво значи да си жив... Безспорно късметът е бил винаги с него. Силата на духа му е помагала да намери най-верния път към себе си и затова всяка сутрин излиза, поглежда към слънцето и е доволен, че посреща новият ден с усмивка.
Такъв е той, Хектор Сарти - дързък, силен и непобедим.