Спомени от тайгата

(Продължение от миналата събота)
 
Пътуваме, пътуваме, пътуваме... Край няма Байкало-Амурската магистрала. От време на време спираме. Разтоварват нещо. Товарят друго. Охрана - около вагоните и по перона, навсякъде, където сме спрели. Но, слава Богу, вече сме там, където трябва. Или по-точно, където ни е разрешено. За мен. 
 Затвор като затвор. По-голям от нашите. С производствени цехове и звена. Но не е като по филмите. Тук дървообработване няма. Има леярни, цехове и машинни зали, в които се обработва полученият метал. Какъв е той, не разбрах или не помня. Срещаме се с ръководството и най-вече - с началника по режима и оперативната част. Аз разказвам за това как е устроено изпълнението на наказанията в България и питам. Записки не водя, защото така и така ще ми ги вземат. От съображения за сигурност. Затова се стремя да запомням и дълго да помня. Говорим, разбира се, и за лов. По тези места освен водка и лов няма други особено развлекателни занимания.
 - Ето, този там е Боря Потапич или Боря Шестте пръста. Удивителен екземпляр - започва разказа си един от съпровождащите контрольори. Там надзиратели няма, а само контрольори, които са на редовна военна служба. - Той е бил осъден на двайсет години при строг режим. За убийство. Но с течение на времето спечелил доверие и му разрешават свободно движение в рамките на затвора и пособното стопанство. Опасност за бягство няма. Наоколо са блата и гора - непроходими. Пътищата се охраняват. Стреля се без предупреждение.
Обаче Потапич успял да опитоми един як вълк. Е, не съвсем. На него се радваше, а на нас се зъбеше. Готов да нападне.
 И ето случая, за който искам да разкажа. Потапич, Боря Шестте пръста, успял да избяга. Вълкът, онзи вълк, го превел през блатата и постовете. Довел го до някаква пуста ловна избушка, изоставил го там се върнал в тайгата. Дълго скитал из тайгата Боря. Търсел храна и подслон. Никой обаче не се осмелявал да помага на избягал затворник. А и все очаквал вълкът да се върне, но той не се връщал. Тогава Боря се върнал. Помолил в една къща да го предадат на милицията, а онези се съгласили и отдъхнали. Тогава го нахранили до насита, а после му дали храна за из пътя и затвора. Облекли го и в топли дрехи...
 Върнал се Потапич в затвора. Ръководството решило да не го съдят за бягството. Безсмислено било при неговата присъда за убийство. Не му променили и режима, и привилегията да се движи свободно в рамките на затвора. И ето, Боря работи в леярната, но вечер винаги е там, където са били заедно с вълка. Защото все очаква своя див приятел да се върне...
 С Потапич не разговаряхме. Имаше ли смисъл да човъркаме раните му?