Спомен за синьора Матилда

С писателя Иван Аржентински сме родени като съседи в поповското село Гагово. От малък го помня като красавец и сладкодумец, завърнал се от печалба в Америка по-беден отпреди. Единственото му богатство, донесено оттам, беше псевдонимът Аржентински.
Стана душата на културния живот в селото. Заедно с Петър Занколу поставяха с голям успех прогресивни пиеси, организираше интересни вечеринки, младежки веселия, въздържателни и читалищни срещи, ученически празници. Изненада ни с първите си сатирични книги "И ти си..." и "Философията на един охлюв". Четяхме ги жадно.
Писателят Богдан Глогински, също земляк, беше чест гост на нашето село. Той си спомня: "В село Гагово се запознах с Иван Аржентински. За пръв път срещнах жив писател. По-късно с Иван Колев и Николай Ненов от неговото село разпродавахме полулегално из поповската гимназия двете му книги. Учениците ги купуваха с жив интерес на заем. Харесваше им, че Поповският край е отгледал покрай хилядите тонове пшеница и един

чудесен писател, умеещ да жули

Със сатиричните сборници от ръка на ръка минаваха и два броя от "Литературен критик" и "Заря" - вестници, в които Венко Марковски и Лозан Стрелков имаха възторжени рецензии за двете книги. Десетки години по-късно полковник Иван Аржентински стана популярен писател с многобройните си книги и пиеси за Аржентина, Отечествената война и българската армия. Разви обществена народополезна дейност.
Като гимназист в град Попово живях в неговата квартира. Прекрасната му съпруга Пенка ми беше учителка по литература. Двамата ми помогнаха много за обогатяването на езиковата и общата ми култура.
Бяхме се сприятелили и обикнали вече с Иван Аржентински. В една лятна вечер пред селското читалище "Светлина" се бяхме събрали около него голяма група млади почитатели. Аз знаех от чичо Пенчо Гаговски, с когото са били в Аржентина, че още на двадесет години бай Иван е бил активен партиен деятел сред българите в Америка. Големият му чар е привличал много девойки. Помолих го да разкаже нещо за аржентинските жени. Само това чакаше...
- Преживял съм доста интересни неща, но ще ви разкажа

една кучешка история

Попаднах случайно в дома на синьора Матилда. Нямах работа и трябваше да й гледам кучето. "Да не се обидите?" - попита ме тя. "О-о не, синьора, обичам тези животни" - излъгах аз. "Радвам се" - усмихна се хубавата млада дама.
Кучето Понти си имаше уредена къщичка, а аз - стая. "В неговия малък дом трябва да се поддържа ред" - обясни ми синьората. "Два пъти на ден чистене, през ден - къпане и приготвяне на закуска, обяд и вечеря по рецепта. Ще можете ли?" "Разбира се" - отвърнах. "Свикнал съм с това" - излъгах отново. "Ще те снабдявам с храна за Понти редовно" - успокои ме тя.
Матилда се оказа добра хазяйка и ме изненада приятно: "Сама не ми е вкусно. Ще ми е приятно да се храня с вас..."
Попитах с неудобство: "Сигурно те е харесала, бай Иване?"
- Май имаше нещо такова - съгласи се той и продължи - хранехме се заедно, пиехме кафе и пушехме цигари, даже ме учеше да танцувам.
- А какво стана с кучето? - подсети го шегаджията Кръстьо.
-  А бе Понти се оказа по-капризен от господарката си. Искаше да яде пържен, а не суров дроб. Оставих го тайничко гладен два дни и се оправи, къде ще иде.
Синьора Матилда отиде на гости при мъжа си далеч от Буенос Айрес. Заживях като цар. Само че за малко. Скоро се върна със съпруга си. Сега тя се държеше с мен студено и надменно, сякаш не ме познаваше. Синьор съпругът ми каза: "Сами ще си гледаме кучето!" За разлика от жена си тоя ревнивец не ме беше харесал. Плати ми и се разделихме културно. Отново бях на улицата...
В София се срещахме много често с бай Иван Аржентински по събрания, във Военното издателство, на което беше главен редактор, както и като шеф в списание "Български войн". Няма да забравя искреното му пожелание на тържеството по случай 50-я ми юбилей: "Кольо, и на стогодишнината си да бъдеш толкова млад и жизнен. Успех в творчеството и живота!".
Беше ми препоръчител за членството в кабинета на военния писател. Интересуваше се от моите първи изяви в белетристиката.
-  Кольо, прочетох ти късите разкази във вестник "Народна армия" - сподели една вечер той. - Приятно се изненадах. Радвам се. Особено много ми харесаха "Портрети" и "Веселите звездички". Кратки, но вълнуващи. Изглежда там ти е силата. Продължавай да пишеш...
...През един далечен пролетен ден голяма група военни писатели тръгнахме

с автобус по бойния път на нашите първоармейци-фронтоваци

Водеше ни полковник Иван Аржентински, негов помощник беше Величко Нешков - и двамата участници в Отечествената война. Пътуването не беше скучно. С духовития си нрав ни веселеше Новко Яворски. Генка Зидарова, Борис Стоилов, Петър Лаловски и други бивши фронтоваци разказваха спомени за сраженията, в които са участвали лично. С Иван Аржентински посетихме много места, където са се водили сражения, редица военни гробища в Унгария, но не открихме паметните плочи на загиналите във войната от Гагово и околията. И ето ни най-после в град Харкан. На мраморната плоча до железните врати край града прочетох надпис: "Българско военно гробище". Утринното слънце го беше позлатило. Младата брезичка, привела бели клонки над него, го пазеше гальовно от бури и поледици. Погледите ни обгърнаха стотици, хиляди паметни плочи с български имена. С Аржентински прекрачихме прага на гробището. И затърсихме с напрежение имената на нашите приятели Ганчо Николов, Петър Гьоков, на другите гаговчани и земляци от Поповска околия между цъфналите рози. След дълго обикаляне открихме паметната плоча на Петър Гьоков. Поклонихме се. Направих снимка на Иван Аржентински, застанал на колене пред нея. Не открихме гробовете на Ганчо Николов и останалите гаговчани. Направих десетки снимки на загинали фронтоваци от Попово и селата Зараево, Садина, Люблен, Глогинка, Светлен... Изпратих ги на близките им.
На посещението ни в "Българско военно гробище" край Харкан посветих своя разказ "Очакване". Бай Иван Аржентински го прочете. Беше кратък:

Хубав дар за светлата им памет

После ми разказа за своя голям приятел и боен другар Андрей Орловски, за когото беше написал обемист документален роман. На другия ден ми го подари с думите: "Романът "Орловски" е със сюжет из въоръжената антифашистка борба и Отечествената война на българския народ. Главният герой Андрей Орловски минава по трудния път на комуниста-революционер, пълен с опасности и тежки изпитания. След народната победа партията изпраща Орловски като помощник-командир на артилерийски полк. Той успява да сплоти полка и заедно с него участва в много победни битки срещу хитлеристите".
През есента на 1970 година чествахме 60-годишния юбилей на Иван Аржентински в родното Гагово. Училищният салон беше препълнен. Бай Иван, както винаги, бе духовит, красив и обаятелен. Приемаше поздравите, подаръците и похвалите усмихнат...

Литературният критик от София Стефан Коларов каза вдъхновено: "Творчеството на Иван Аржентински е богато и разнообразно. Той е посветил редица страници на военния бит, пресъздава много живо и убедително живота на фронта и казармата, навлиза в сложната душевност на военния и изобразява неговия напрегнат живот. (Така е в пиесите "Ходатай", "Острието на ножа", "Лейтенант Огнянов"). Важен етап в неговото художествено израстване са романът "Откраднатият ден" и пиесата "Среща с гнева на хората", които се появиха в годината, през която отбелязваме неговия юбилей. Порасналото майсторство на твореца личи в точните линии на образите, в проникновеното тълкуване на събитията, в интересното изграждане на характерите..."
Бай Иван слушаше и от време на време казваше нещо на съпругата си Пенка, седнала до него. Беше весела и духовита, но ние знаехме, че е болна от рак и животът й беше обречен. Поживя дълго време след тържеството.
А Стефан Коларов продължи: "Зрелостта на Иван Аржентински изпъква в образи като Николай Ясников, подпоручик Лазаров, помощник-командира Андрей Орловски и други. Творецът е потърсил техните духовни контури, богатство на размисли и преживявания, дълбокия смисъл на общото дело. Много от неговите книги пресъздават сюжети от младостта му, когато се раждаше свободата и укрепваше нашата млада република. Но погледът на писателя е насочен към днешния ден, към нашата съвременност... Бодрият дух на твореца е останал все така непоклатим през годините, възмъжал и укрепнал с революционната стъпка на времето..."
Иван Аржентински говори накрая.

Детските му спомени побягнаха по пътеките

към дъбовата Кория и Ташлабаир, към Сакара и ливадите, къпеха се в бистрите води на Черни Лом... После мислите му прелетяха чак в Аржентина, там, където го е придружавал гладът, където съвсем млад става член на Аржентинската комунистическа партия, където лежал 3 месеца в затвора "Вижа Девото", където е хамалин, работник в петролните мини в Патагония, откъдето е изгонен и се връща в България съвсем беден...
Следваха преживелиците в Българската армия, стъпките на артилериста в Отечествената война, който се връща жив и здрав и посвещава живота си изцяло на армията и литературата. Напуска своя боен полк и създава новия полк от многобройните си книги с хиляди читатели.
Богата биография на обаятелна личност - гордост не само за гаговчани и земляците от Поповския край, но и за цяла България.

Иван Аржентински