Социална кохезия

Оказва се, че спортът далеч не е ретрограден по отношение на изказа. Напоследък има тенденция за израстване в този сектор откъм синтаксис и лингвистика. Подобни съждения са задължителни след последния уникален анализ на треньора на футболния Пирин Благоевград Наджи Шенсой. Косоварят и досега внасяше колорит посредством речта си преди и след мач, но сега направо надмина себе си. „Новите ни играчи първо трябва социално и психически да се адаптират към отбора. Искам единство. Да има социална кохезия (б.а. от латински – слепвам)”. Прав е човекът. За да спортуваш успешно в Татковината, първо трябва да си пригоден към ежедневието и бита. Сега е по-лесно да си обясним защо добри футболисти от чужбина, като дойдат у нас, заприличват на призраци. Знаеш, че ги има в състава, ама не ги виждаш по терена. На политическата сцена много от участниците говорят високопарно, ползвайки словосъчетания, които в чести случаи са неразбираеми за широката аудитория. Спортът обаче поне досега нямаше нужда от подобни послания. В него всички виждат кой, с кого, как и за какво се състезава. Но и там средата е повече от динамична и очевидно модерна. Времето и пространството не ограничаваха спортистите да чупят рекорди, но някои адски трудно ги обясняваха.
Е, след кохезията на Шенсой и това вече е в миналото. Остава ни да чакаме философски трактати от спорта, които след време няма да учудват никого. Където и да е в територията, наречена държава. Тон за тях даде министърът на младежта и спорта от кабинета на Пламен Орешарски Марияна Георгиева. Според нейното верую принципът на ветрилото е дебалансиран такъв на резултативната политика. Тя се дозираше, за да не изпадне в интровертност на духа, защото не разполагаше с време за медитация! Но водеше спорта по маниера на концентричните кръгове, в които наслагваше свършеното. Съгласете се, че родните федерации хабер са си нямали какво всъщност им казва министерството по време на нейното управление.
Хубаво е след всичко това да видим дали сме се кохезирали социално чрез усилията на управляващите. Като гледам как народонаселението се е слепило за дъното, си мисля, че отговорът е ясен. Това е като една приказка за казармата, докато я имаше. Старите войници казваха на младите, че службата им ще е тежка, но за сметка на това продължителна. Май че този постулат важи и днес, ако го наставим върху живота на хората върху тези 111 000 кв. км. Не можем да отречем, че има известни усилия, пък били те и индивидуални, повечето хора поне да са усмихнати, макар и не щастливи. И тъй като сме си обещали да виждаме и хубавото, няма да подмина усилията на сегашния спортен министър Красен Кралев, които са насочени конкретно в ресора. Радващо е, че има примери, и те не са един и два. Ако успее да реализира замисленото, ще съм един от, надявам се, многото, които ще му стиснат ръката. За него поне е сигурно, че не е чужд на спорта.
И накрая. Стана ясно, че в предпоследния ден от месеца все пак ще бъде връчена наградата за футболист на годината (б.а. - 2015-а) у нас. Като чета коментарите на феновете под информацията обаче, се чудя кой ли ще е Избраният? Защото според мненията просто няма заслужил. Особено на фона на предишните носители. Даже има предложение футболистите ни да пуснат едно писмо до организаторите, в което достойно да предложат нулева година за наградата. Ето къде е футболът ни. Никъде. Няма дори кого да избереш от кумова срама. А в него стотици лица не са социално кохезирани. Никак даже. Напротив. Тях това не ги интересува. Защото са над него. Богати са. Затова съм убеден, че някои няма да искат рестарт на футбола. Това ги плаши. Има опасност да не ги кохезират към схемите...