Сказание за Родопския човек

Христо Василев Христов - Референта

Животът на човек е пълен с превратности. Така се случи, че в началото на осемдесетте години на миналия век като лесовъд се озовах в Родопите. Бях назначен за директор на ловно стопанство "Кормисош", гр. Лъки, Смолянски окръг тогава.
Първите ми впечатления от родопските човеци бяха, че до тях още не е достигнала покварата. Бореха се хорицата задружно с битовите трудности, които им създава красивата планина. Честно и послушно изпълняваха всекидневните си задължения.
Там заварих един самобитен майстор-строител на име Иван Рахманов от красивото село Загражден - Смолянско. Този човек договаряше с ръководството строителството на разни обекти. Дивечови чакала, обори, хранилки и други битови съоръжения. Предлагаше твърда цена за дадения обект, захващаше самостоятелно и в срок, на определената цена завършваше качествено обектите. Като Кольо Фичето умееше да прави всичко - каменна и всякаква зидария, покриви, мазане, боядисване и най-вече дървена ламперия. Помагаше и при ловно-стопанските мероприятия. Един ден отишъл да нахрани фазаните, но по пътя го срещнала мечка. Със своята доброта и наивност заговорил на мечката: "Какво правиш ма, мецо, къде отиваш?" Мечката не била настървена, но с един замах му съблякла дрехите. От джобовете му се разпръснали бонбони, каквито местните хора традиционно си носят. Мечката започнала да яде бонбоните и бай Иван леко се измъкнал. През храсталака се приближил до наблизо строяща се постройка и се провикнал: "Жените да стоят там, мъжете да дойдат!" Занесли му дрехи и впоследствие закачките по случая бяха неизбежни. Бай Иван обаче не се сърдеше на мечките. Дори когато убиехме някоя стръвница, се сърдеше на нас: "Немойте го би, бе, то е добро".
Трябва да уточня: ловното стопанство беше с основен вид дивеч мечката. Популацията на този дивеч беше намаляла и имаше опасност да изчезне, та се полагаха и съответните грижи за поддържането й.
Продължи бай Иван добросъвестно да работи, но когато наближи шестдесетте години, се разболя, та беше опериран. Дойде при мен след оздравяването и предложи: "Я не мога да работя като по-напред и ако искаш да остана, направи ме щатен". Не исках да се лиша от него и го направих щатен майстор. Работеше добросъвестно и с майсторлък според силите си.
По средата на осемдесетте години си отиде в Загражден да среща Нова година. Така беше се паднало, че работната година започваше на трети януари. Междувременно наваля дебел сняг, такъв, какъвто вали в Родопите. На трети, малко преди осем часа отивах към канцеларията. Като излязох на пътя, гледам, че откъм планината, по пътя, се задава някакво снежно кълбо. Изненадах се, понеже по това време никой не се движеше по този път. Като наближи, видях, че това е бай Иван, целият в сняг и скреж. Беше пропътувал 19 километра през планината без пъртина в дебелия сняг. "Защо рискуваш в това лошо време бе, бай Иване?" - упрекнах го аз. "Нали съм щатен и съм от осем..." - беше отговорът. Тръгнал беше в полунощ, за да спази часа.
През седемдесетте години на миналия век тогавашният член на Политбюро на БКП Пенчо Кубадински строял вила в Бояна. Познавайки бай Иван и като знаел за майсторлъка му, го спазарил да му работи. Накрая строили висока каменна ограда. Другите майстори чукали и речните камъни, а бай Иван не одобрявал това. Той беше майстор, който с часове може да върти камъка, ама ще го постави такъв, какъвто е, без да го чука. Разсърдил се и си тръгнал. Настигнал го Кубадински и го върнал. Договорили се той да прави западния дувар и да не му се месят другите. Направил бай Иван дувара така, че ценители го определили като произведение на изкуството.
При завършването на обекта се почерпили и на бай Иван дали в плик уговорената сума. Пристига той в селото си, вади парите и вижда, че вместо уговорените 1000 лева са му дали 1500 лева. Качва се обратно на автобуса и отива в София. Намира Кубадински и му казва: "Тука е станала грешка, дали сте ми повече пари". - "Дали сме ти ги, но си ги заслужил", пояснил бай Пенчо. - "То не може така, ние сме думале!" - възразявал бай Иван, но с уговорки приел парите.
Навърши бай Иван 60 години. Трудно му събрахме трудовия стаж и го пенсионирахме. Предложихме го за правителствена награда, та му отредиха медал за трудово отличие. Изпратихме го тържествено. За случая беше си купил костюм и колело. Радваше се много, беше се похвалил и на приятели. Като си отишъл вкъщи, се похвалил и на бабата. Тя пък го запитала: "Пари, пари дадоха ли ти, това е нищо!" - "Ти си щуро, ма, пари кой нема в нашето село, ама такова кой има?"
Той продължи да работи и впоследствие пак му връчихме юбилеен медал. Пак се радваше добрият човечец. Радвахме се всички ние през тези времена на морални награди. Сега всичко се купува с пари, за морал и духовни ценности не се говори. Но все пак се покланям на бай Иван, който на 27 декември 2013 година навърши 90 години, с най-добри пожелания. Покланям се и на родопските човеци, чието олицетворение е бай Иван Рахманов от Загражден.