Сирийската трагедия

Д-р Хошнав Слеман, специално за ДУМА

Кризата в Сирия приближава да влезе в третата си година, без засега да се явят на хоризонта признаци на нейния край. Опозицията не успя да събори режима, а и той не можа да я разбие. Резултатът е трагичен: повече от шестдесет хиляди убити, стотици хиляди ранени и арестувани, милиони бежанци и изселници в страната и в чужбина; разрушени градове и инфраструктура, разкъсване на сирийския социален организъм. Резултатът е видим - поява на една безпрецедентна хуманитарна катастрофа, озаглавена "Бездомие, глад и мизерия".
На този фон мнозина си задават вероятно следните парливи въпроси:
- Защо не успя революцията в Сирия като тези в Тунис и Египет или защо не се повтори поне либийският сценарий?
- Каква е тайната на милитаризирането на сирийския модел, допускащ влизането на приближените до "Ал Кайда" въоръжени групировки и джихадисти като "Джабхат Ал-Насра", които разориха революционния дух на движението.
- Защо сирийската криза се превърна в регионален и международен конфликт, без да могат страните, особено Русия и САЩ, да постигнат някакъв консенсус?
- Защо се задържа режимът толкова дълго време и е способен да управлява кризата, въпреки размерите на разрухата и понесените удари?
Много въпроси без ясни и убедителни отговори. Те са потвърждение на комплексността на кризата и нейните поразителни параметри, нейното преплитане с други сложни регионални и световни интереси и проблеми. Всичко това не пречи обаче да се отбележат редица забележки, с помощта на които могат, поне частично, да се тълкуват причините за нейната продължителност:

Отрицателната роля на външния фактор

Външният фактор оказа огромно негативно въздействие върху мобилността на Сирийската революция. Много от световните лидери обявиха многократтно близкото рухване на режима. Дори турският премиер Ердоган заплаши само няколко месеца след нейното избухване, че той няма да позволи това и онова... Всъщност обаче нищо подобно не се случи. Напротив тези изявления се отразиха отрицателно, както по отношение на поява на фалшив оптимизъм, така и за това, че тласнаха режима към прилагане на по-мащабно насилие. Впоследствие Турция се превърна в инкубатор на различни въоръжени групировки и коридор за тяхното преминаване. Те водят често, под турси натиск, грешни и странични битки; последните от тях, сраженията в населения от кюрди граничен град Рас-Ал-Аин, които продължават и до днес. По такъв начин конфликтът придоби един кюрдско-арабски характер, което обслужва интересите на Туция.

Провалът на международната общност

Наред с негативния ефект на горепосочения фактор, налице е и провал на международните сили за намиране на военно или мирно решение. От една страна, руско-китайското вето предотврати многократно издаване на резолюция, разрешаваща военна интервенция. От друга страна, противостоящите интереси на САЩ и Русия в Сирия са пречка за постигането на единство в политическото уреждане на конфликта. Тук не трябва да се омаловажава латентната роля на Израел в изострянето на кризата. Без съмнение Израел се възползва максимално от руско-китайското вето, понеже то води като цяло до отслабване и изтощаване на сирийската държава, но не на режима.

Регионалният облик на конфликта

Факт е, че борбата между Турция и Иран по отношение на Сирия придоби един историческо-османо-сефевидски или сунитско-шиитски образ. Благодарение на това историко-религиозно измерение на конфликта възникна едно политическо прегрупиране, обхващащо целия регион под формата на две войнстващи оси. Първата започва от Техеран и обхваща Ирак под ръководството на премиера Ал Малики и сирийския режим и завършва в южните предградия на Бейрут. Втората започва от Истанбул и се простира върху страните от Персийския залив, особено Катар и Саудитска Арабия, достигайки Египет, Тунис и Либия. В стремежа си да свали сирийския режим се крие вероятно и най-важната цел на Турция, а именно отваряне на един геополитически коридор в центъра на "шиитския полумесец" в полза на създаването на един "сунитски полумесец", диминиращ се от турския модел, който непременно ще води до фалиране на иранския модел и неговото изолиране. Наред с тези фактори може да се изтъкне ролята на два вътрешни фактора, които спомагат за трайността на кризата. Първият е свързан със самия режим, неговата военна структура и силовия апарат, които му дават способността да упражнява едновременно насилие и политическа маневреност. Това доведе до сплотяване и укрепване устоите на режима и получаване на по-голяма подкрепа и помощи от страна на съюзниците си. Вторият е свързан с поведениета на сирийската опозиция. Тя се прояви като един инструмент, командващ се ту от Турция, ту от Катар, ту от САЩ или Франция... А вътрешната въоръжена опозиция "Свободна армия" отстъпи позициите си в полза на джихадистите, начело с "Джабхат Ал-Насра", които със своите черни флагове породиха опасения не само вътре в страната, но и на Запад. Това накара Белия дом да ги квалифицира в списъка на тероризма. Това бе и причината за ограничаване притока на оръжия за вътрешната въоръжена опозиция.
В допълнение на споменатото по-горе, може да се изтъкне, че по време на революцията не се сформира силна и единна политическа сила с ясна и прагматична програма, която би била в състояние да мобилизира сирийсктото общество със своите разнороди религиозни и етнически слоеве, тяхното привличане и сплотяване. Тъкмо поради тази причина опозицията остана разпокъсана и слаба.
Тук възниква въпросът: накъде води сирийската криза? Налице е твърдото убеждение, че Белият дом не мисли за една нова военна интервенция, не само заради руско-китайското вето, но и поради факта, че американската администрация, в ерата на Обама, смята, че времето на водене на войни в чужбина е свършило. Като изключим естествено водените от Запада през последните години военни интервенции в света (Либия и Мали, страни богати на нефт и газ и залежи от злато и уран), съсредоточени главно в осигуряването на енергийни източници и ресурси, жизненоважни за функционирането на западните индустрии.
А може би назначаването на сенатор Джон Кери на поста държавен секретар потвърждава тази теза, като се има предвид, че самият Кери е за водене на диалог със сирийския диктатор Асад, както стана ясно от неговите многократни визити в Сирия. Вероятно именно тази обстановка тълкува тезата за наличието на едно международно споразумение, състоящо се в ограничаване на помощите за сирийската опозиция до тяхното постепенно прекратяване. Изходна точка е, че международната общност е убедена в способността на режима да спазва международните интереси и договорености в региона в сравнение с една нехомогенна опозиция, контролирана от джихадитски групировки. В тази връзка е многозначително изявлението на руския външен министър Сергей Лавров на конференцията по въпросите за сигурност, проведена в Мюнхен. Там той заяви, че "правителството в Сирия контролира ситуацията с химическото оръжие, основания за сериозни опасения няма... По-сериозна заплаха ще има, ако бунтовниците се сдобият с тези оръжия".
Всичко това подсказва съществуването на руско-американско уреждане на проблема, базиращо и вдъхновено от Женевския договор от юни 2012 г., което може да види светлина в близките месеци, имайки предвид водените между двете страни интензивни срещи и преговори.
Всичко това подсказва, че постигането на едно такова споразумение може да представлява преломен момент в кризата и ще насочи страната към нов етап, а може би и ще сложи край на сирийската трагедия.


Около 5000 бежанци напускат Сирия всеки ден, в търсене на убежище в съседните страни. "Това е абсолютна криза. Има голямо нарастване на броя на бегълците през януари, около 25% само за един месец", заяви Ейдриън Андрюс, говорител на върховния комисар по въпросите за бежанците към ООН

В Алепо се води най-важната битка за Сирия. Бунтовниците я наричат "майка на всички битки". Който спечели Алепо, той ще контролира и Сирия
снимки БГНЕС