Щрихи от една история

На 20 декември се навършиха 130 години от обнародването в "Държавен вестник" на първия закон за Върховната сметна палата на България. Това е свидетелство, че нейният летопис има дълбоки исторически корени. Като върховен орган тя има значима роля в съзиждането и укрепването на българската държавност.
Нашият колега Митко Божков издаде книга, посветена на този юбилей. Личи си, че неговата амбиция е тя да бъде своеобразен калейдоскоп, в който да се преплитат разноцветни отблясъци от летописа на тази институция от нейното създаване през 1880 г., та чак до наши дни.
В "Българската сметна палата. Щрихи от нейната история" с журналистически поглед (друг поглед засега няма!) се проследяват дискусиите по приемането на законите за Сметната палата от 1880 г. до наши дни (разбира се, без последния от края на 2010 г., защото ръкописът на "съчинението" вече бе предаден за печат до края на ноември), разказва се за интересни случки и събития, за нейни ръководители и служители, за засегнати от решенията й. Накратко - от книгата бликат пъстри струи от миналото и настоящето й. В нея най-важни са докуменираните събития, събраната фактология. Всичко това в повечето случаи излъчва самооценки, които си правят нейните "герои", самооценки, чрез които се извайва обликът на времето, на преживяваните години. А дали намерението на автора тази върховна независима контролна институция да бъде представена колкото се може по-разбираемо и по-достъпно за възприемане от неспециалиста е осъществено? Отговор на въпроса могат да дадат най-вече читателите.

Някои части на книгата имат справочно-информационен характер. Например от тях се вижда, че баща на Върховната сметна палата е Петко Каравелов, политик и държавник, вносител на два законопроекта за върховната независима контролна институция (1880 и 1885 г.). От 1903 до 1910 г. съветник при Палатата е Райчо Каролев, известна възрожденска личност - просветен деец, политик, историк и богослов. А ако се погледне в международен план, се разбира, че от 12 юли 2001 г. българската Сметна палата е член на ИНТОСАЙ (международната организация на върховните одитни институции, обединяващи повече от 180 сметни палати от цял свят), а от 7 март 2002 г. е член на ЕВРОСАЙ (регионалната организация на ИНТОСАЙ за страните от Европа).
В книгата са събрани данни за всички председатели на Сметната палата. В нейната история са вписани 11 души, които са я оглавявали. Архивите за повечето от тях са доста постни, дори направо оскъдни. Не за всички има яснота през кои години, за какъв период от време са били председатели на Сметната палата (Михаил Генадиев и д-р Христо Абаджиев). За някои се знаят само имената и почти нищо друго (д-р Христо Иванов и Иван Цанев).
Сред председателите на Сметната палата наистина има интересни, колоритни фигури... Първият председател на Върховната сметна палата е Иван Гюзелев. Разностранна личност - математик, физик и философ, поддръжник на националноосвободителното революционно и просветно движение, депутат в Учредителното и Първото обикновено Народно събрание, министър на просвещението, академик, един от първите философи идеалисти, редактор на вестник и списание, автор на учебници и книги. Вторият председател е Георги Тишев, общественик, политически и държавен деец, действителен член на Българското книжовно дружество (впоследствие БАН). Третият председател е д-р Георги Странски, лекар, революционер, общественик, държавник и дипломат. Следващият е Йов Титоров - безспорно един от харизматичните и самобитни ръководители на Върховната сметна палата. Роден в Болград, Бесарабия, участник в Сръбско-българската война, депутат в четири обикновени Народни събрания, министър на търговията и земеделието. Отръки му идват и публицистичите занимания, от които са раждат книги, сред които по-известни са "Българите в Бесарабия" и "Политико-обществени спомени".
Митко Божков е посветил специален очерк на писателите, които са изкарвали препитанието си в Сметната палата като порядъчни чиновници, проверяващи финансови отчети. Това са: един поет на обречената на жертвеност любов и на носталгичния спомен за родния дом; един интелигентен автор на късия анекдотичен разказ и на комедийни драми; един екзотичен белетрист и поет и същевременно страстен поклонник на символизма; един самобитен творец на хумористични злободневки, разкази, фейлетони, стихотворения. Четирима писатели с отредено място в българската художествена литература имат в своите биографии отметки за трудов стаж в Сметната палата - Димчо Дебелянов, Дамян Калфов, Ботьо Савов и Тома Измирлиев. Любопитен щрих от книгата е фактът, че на родоначалника на българската етнография Димитър Маринов, един от най-интересните представители на българската възрожденска интелигенция, му обещават назначение във Върховната сметна палата, но той се разминава с него...
Находка за автора е и "откритието", че макар и за кратко време докладчик във Върховната сметна палата е бил Спиро Гулабчев, общественик, публицист и издател, основател на сиромахомилството, един от първите идеолози на анархизма в България. Както се казва, невероятно, но факт - човек, изповядващ философията, която отрича всяка власт, най-вече държавата, изкарва прехраната си във върховен държавен орган, където няма място за абсолютна свобода на индивида, където се изисква строго спазване на законите, сиреч на правилата, по които държавата се движи и функционира.
Извън специфичната контролна дейност в книгата има и няколко страници за една до болка позната българска орисия - близо осем десетилетия институцията е без свой собствен дом. В първия закон за Върховната сметна палата няма текст, който да определя къде тя ще се настани и къде ще работи. И още оттогава започва нейното "ходене по мъките" за самостоятелна сграда. При несвършващото се митарстване по чужди стари и нови здания, помещения, етажи, тавани, зимници, бараки и дворове, че дори и кинотеатри, естествено е да се храни някаква надежда, по-скоро мечтание за излизане от това незавидно битово състояние. Два пъти се стига до подготвяне на законопроекти за построяване на сгради за Сметната палата. Общото в тях е, че се дири нестандартен подход: ако може някак си нейните сгради да се построят, без да се предизвикват и най-малки сътресения на държавния бюджет. Крайният резултат е: Нищо не се изгражда. Едва от 2005 г. Сметната палата има вече свой собствен, самостоятелен дом - девететажната сграда на ул. "Екзарх Йосиф" 37. Ремонтът й приключва през 2007 г. и днешният й външен вид привлича погледа на всеки, който минава покрай нея. Това е великолепно завоевание в нейната летопис, което няма как да не се запомни!       
Миналото никога не е съвсем минало - такава е поуката след прочитането на частта, озаглавена "Реорганизация, инсубординация, недоверие, уволнение", с подзаглавие "Науми ли си парламентарното мнозинство да реже глави - никой и нищо не успява да го вразуми". В книгата са дадени конкретни примери как премиери и финансови министри извършват "преобразования" в Сметната палата, за да наместят в нея "свои хора". Авторът със съжаление обобщава:
"Май не си струва човек повече да се рови в кадровите перипетии, които Върховната сметна палата е преживяла през онези времена...
Безспорно е едно: въпреки че по конституция и закон Палатата се определя като независима държавна върховна институция, на практика през почти всички години от учредяването й през 1880 до ликвидирането й през 1947-1948 г., тя е подвластна на Министерския съвет, дори на Министерството на финансите. Нали гилотината се командва от подкрепящото ги парламентарно мнозинство!
Да, и историята на Сметната палата е обременена с типичния български феномен - вместо истинска законност и независимост тя носи в утробата си безпардонна квазизаконност и удобна за ползване квазинезависимост.
Това е положението."
Като че ли тъкмо тук е мястото на изреченото от големият български революционер, политик, държавник, поет и публицист Стефан Стамболов при  приемането на първия Закон за Върховната сметна палата: "Може бити ще се появи някой път съмнение, че контролната палата не е представила сметките както треба; тогава ще се избере една комисия, която ще разглежда сметките и ще каже на Народното Събрание, че е злоупотребила контролната палата туй и туй и тогава Народното Събрание може да каже, че требат други по-верни хора. Ако би даже ние да ги изберем, ще ли бъде по-добро? Нямат ли вяра - падат, имат ли вяра - стоят... Те са един вид чиновници, както и чиновниците в касацията и треба да се свалят само тогава, когато има факт. Те треба да бъдат такива, на честността на които сме убедени всинца."
Прелиствайки страниците на тази книга, спонтанно сякаш от днешното ни злободневие се втурва едно познато, натрапчиво рекламно послание: "Заслужава си!"
Наистина заслужава си да не се забравя историческият път на един от върховните органи на държавата - Сметната палата.
Такъв е и смисълът, повикът на тази книга, написана от нашия колега Митко Божков.