Щрих от една истина

Юлия Пискулийска

Наскоро един малък детайл от интервю с Йордан Василев в един всекидневник ме върна години назад. Работих във в. "Труд". След една моя публикация съвсем рано сутринта телефонът у дома звънна.
- Казвам се Соня Бакиш. Прочетох в "Труд" "Неприкованият Прометей". Радвам се, че един млад човек пише така. Елате да се запознаем.
Това приятелство бе за мен дар. Дълги години. До самата кончина на Соня. Беше толкава естествена и така необикновена, така открояваща се със своята строгост и своята нежност, с погледа си, откриващ несгодите на близки и непознати. Часовете с нея винаги са били едно откровение, едно невероятно усещане за щедър човешки свят. Дребни случки са разкривали пред мен личността й: честен човек, предана съпруга, отлична майка. Всеки, който е чел написаното от нея, няма как да си изкриви душата - и словото й бе като нея - честно, строго, борбено и истинско. В ония далечни вече часове, когато сме били у тях двете - на чай и сладки - винаги съм се чувствала щастлива.
Помня как близки до нея и Станко Тодоров хора се отдръпнаха след първите вихри на "демокрацията". Просто се правеха, че не я забелязват. Същите тези, които всякак гледаха да са около нея във времето, когато и тя, и Станко Тодоров бяха водещи фигури в обществения живот на България. Дълго време после Соня ми припомняше как съм се появила у тях с домашна лютеница - нещо, което съвсем съм забравила - точно когато мнозина са се отдръпнали от тях.
Говорили сме си много. Апартаментът й беше населен с картини и цветя, всичко в него - включително и старинният телефон - бяха като неповторима изящна рисунка, която радва душата с хармонията и светлината си. Не пиша тези редове, за да разказвам за един спокоен и с особено излъчване дом. Домъчня ми след думите на Йордан Василев - разбирам го, той би искал да вижда своята Блага все блага и не допусна никаква сянка върху името й. И аз не бих искала да виждам сенки там. Но заради истината ми се иска да възразя на признанието, че Блага Димитрова не била "развалила отношения", но са престанали да я търсят тези, които смятали, че е "изневерила на младежките идеи".
От Соня знам, че няколко приятелски семейства, видни личности, сред тях и семейството Блага Димитрова и Йордан Василев, са забравили пътя към дома на ул. "Велико Търново". Соня страдаше, че тези приятелства са загинали - защото празниците са ги събирали доста често, както събират винаги близки хора. Соня не заслужаваше да я отминават. Не заслужаваше това и Станко Тодоров. Соня Бакиш не се притесняваше, че един фикус може да говори. И защити тогава правото на автора да съживи това стайно растение...
Тя беше горд човек и остана до края такава. Нито преди Десети, нито след Десети някой, дори висшестоящ, не можеше да й вмени "необходимото мнение". Мнението си беше нейно. Преди Десети, разказвала ми е, ласкатели са я спирали да я питат:
- Ама как така... защо синът ви ще се жени за обикновено момиче...
- Че Станко е шивач - срязвала тя доброжелателите.
А след Десети изведнъж изчезнаха всички подобни доброжелатели. Погледът им минаваше като през празно пространство. Седели сме с нея в Докторската градина - на сянка и разговорка. Докато все още ходеше. И знам как я гледаха, кои я отминаваха и кои се спираха. Един ден така до пейката застана Райдовски, няколкото думи изразяваха огромното му уважение към Соня.
Просто искам да защитя тази необикновена личност, защото няма как читателят да не свърже Соня Бакиш с "тези, които смятаха", че Блага Димитрова е изневерила на младежките идеи.
Но това е друга тема.