Ще живееш дълго, ако Господ ти е пуснал по-голямо клъбце

Светозар КАЗАНДЖИЕВ

Фатме Бекирова Карафеизова е родена на 11 май 1911 г. в с. Рибница, община Рудозем. На младини ослепява, на 70 г. проглежда отново. Заварваме я в постелята, завита с две одеяла, но нагласена за разговор с журналисти, самата тя ни покани да влезем в стаичката й на първия етаж на къщата. До нея, на другото легло, седи дъщеря й Фейме - на 70 години, много по-болна от своята майка-столетница.
Баба Фатме е белолика, с изразяващо спокойствие лице, разговорлива, гостоприемна. Веднага взима кутия с бонбони "Туфикс" и настоява да си вземем по два. Няма как...

- Как си, бабо Фатме? Защо на ден-пладнина си легнала в кревата? - питам я на висок глас, правейки се на "благородник". А тя, едвам чула въпроса, се чуди какво да ми отговори. Повтарям питането, доближавайки се по-близо до нея.
- Всякакво е, сине. На толкова години, как да съм? Болят ме яце ногисе, зат'ва съм легнала на ден пладнина. То моето, как ще да е, ами младите, младите са много по-болни от мен. Земи бонбонка, две си земи. Едната тури в джобата, за дете или за нученце.
- На колко си години, та смяташ, че са много?
- Родена съм въз прашене на компир, ага йе дошъл булгарьен. Тогава съм родена.
- Ти каква си? Рече булгарьен, вашите не са ли българи? - питам, спокоен, че тя няма да ме чуе добре и няма да я обидя, както се казва, етнически.
- Я съм помакиня. Помачкове са нашите. Ей такива сме врид.
- Ходила ли си скоро на доктор? И има ли такъв, който може да се похвали, че е виждал тялото ти?
- Не, не. Личната докторка ми е роднина. Тя ме преглежда. Здрава съм, сине, здрава съм, само дето ногисе не ме държат. Дават ми аналгин и с това преживявам. С това ме лекуват. Сърцето ми е здраво. Когато бех млада, бех малко веран (болнава), сичките дяволе бяха в мен. Мъжът ми вдигаше роки от моите болки. Много бех зле. Отидохме на бърчината. Живяхме на колибата и там се куртулисвах от болките. Някъв път дяволищата ми късаха душаса и са превивах от сакантия...
- Значи много си работила? От умората е било - опитвам се да разгадая какви са тия "дяволи".
- Не, не. Не съм се превивала от работа. Надомна работа съм имала, градинката и картофа. Мъжът ми умря преди 26 г., а тогава беше як чилек, той развърташе къщата, хайваните, децата, градините. Работеше повече от мен. Не съм имала напрежение, а бех веран.
- Може да е било нещо наследствено? От майка или от баща ви.
- От баща съм останала сирак на 6 месеца, а от майка - на годинка и пол'вина. Какъв чемер да имам от майка или бубайко? Аллахова работа е. От мъжа ми съм родила 6 деца - 5 моски и 1 женско. Моските ми умряха. Само дъщерята остана, ама и тя е болънка, та ми е болно за нея, младка е. То сегашносо живот ли е? И внуците ми са болни и сичкчияс миллет (народ) е болън. Още приз младите години ослепнах. Зех да не видвам. Голям орошмак беше, ама то ей оня отгоре си знае работата. Га станах на седемдесет години, отново прогледнах. До лани си вдявах конец в иглата, ама отскоро пак съм зела да не видвам.
- Добре де, какво си правила цял живот? Не си имала напрежение, не си работила много, надомно си правила разни неща, децата са ти умрели, с какво си се занимавала?
- С какво да са занимавам? Илендисвала съм се (Преживявала съм някакси). Лекувала съм деца. Дето са попикават. Довадаха при мене млого такива дечинки. На врид съм помагала. Едно от Чепинци ходеше мокро от ногите до главата, излекувах го. Ламбова, сине, от Рудозем, докторката бре, като ма е приглявала адин пот, рече че сърцето ми е здраво като камен, ама гивдьоса (тялото) ми е веран. Ногисе не ме държат. Допреди година си са откланьвах. Сега не мога. Лежа по цял ден пред прозореца и гледам навън пилците и животет.
- А какво ядеш, бабо Фатме? Колко хапчета взимаш на ден?
- Мьосо не накусям. Ама млеко, виж, ката ден ям. По маличко, то колко ми е кореман. Галем банане, портокале, мандаринки... Откъм емиш (плодове) по-ми са отваря корема, ала друго - не.
 - А лекарства? Какво пиеш?
 - Вода пием. Вай, вай, какво ма попита? Я съм будала, сине. Забарям. (Извинява се, че не ми отговаря на въпроса за лекарството.) Аналгин пием. С това са лекувам. Друго не ми дават. Те, младите, са по-болни от мен. Те да пиет хапове.
- Гласуваш ли на избори? - задавам последния си въпрос, колкото неправдоподобно да прозвучава.
- Не, сине, не. Никой не ми е доходал.
Тръгваме си от Рибница, изпълнени с впечатления от тази тиха съдба, изтекла като планински ручей към голямата река на живота. Съдбата на баба Фатме Карафеизова, преминала почти незабележимо през хълмовете на времето, съдба, подобна на хиляди други, върху които се крепи миналото, настоящето, вероятно и бъдещето на планината.