Ще ни отнемат победата, княже!

През 1885 г. България е съвсем млада държава - изминали са само седем години от нейното създаване. На 6 септември революционният комитет в Пловдив провъзгласява Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Опасявайки се от турска военна реакция, почти цялата българска войска е дислоцирана по границата с Османската империя. Като се възползва от това, сръбският крал Милан замисля мащабна военна акция срещу България.  
На 2 ноември 45-хилядната Нишавска армия с 250 оръдия предприема настъпление по посока  Сливница-София, а 15-хилядната Тимошка се придвижва към Видин. Срещу водената от генерали и полковници сръбска войска се сражават български части, командвани предимно от капитани. Затова Сръбско-българската война е наричана още и Войната на капитаните. Наред с по-известните като Атанас Узунов, Анастас Бендерев, Коста Паница, Олимпи Панов има и други, сред които са Христо Кантов, Марин Маринов, Стефан Кисов, Петър Тантилов, Аврам Гуджев - те са почти непознати или забравени.
На 2 ноември повечето командват подразделения, които се намират на турската граница. Като най-старши офицер, на капитан Попов се възлага да командва българската войска, която трябва да посрещне настъпващите сръбски сили. Но каква ти войска?! Тя се състои от 4200 новобранци, които са постъпили на наборна служба през септември и са съвсем необучени. Към тях трябва да се прибавят 350 юнкери от Военното училище и 180 от Школата за запасни офицери. Така с по-малко от 5000 души, въоръжени с пушки и 25 оръдия от Руско-турската война, Попов след 6-часов преход пристига в Сливница.
Според разузнаването сръбският противник е на около 20 км от града и настъпва с авангард от най-боеспособната си част - Моравската дивизия, която е в състав от 9000 души с 85 оръдия. След като преценява обстановката, кап. Попов оставя в Сливница 2000 души, а с другите около 3000 и оръдията се отправя към с. Гургулят. Това става в късния следобед на 3 ноември. На изморените от изминатия 10-часов преход войници се дава половин час почивка и след това започва бързо окопаване. Помагат селяни от Гургулят и от околните села. 

Наши офицери след сраженията - снимка за спомен


Окопани са и 10 от оръдията. Другите 15 са разположени по ридовете на близката Вискяр планина, където са и юнкерите, но умело замаскирани.
Рано сутринта на 4 ноември Моравската дивизия, командвана от ген. Сланич, започва настъпление, като преди това срещу българските позиции са изстреляни повече от 2000 снаряда. Като смята, че в по-голямата си част защитниците са унищожени от този убийствен артилерийски огън, ген. Сланич яхва коня си и възглавява атаката.
Българските загуби обаче са минимални, защото войниците са укрити в дълбоки окопи. Те посрещат нападателите със силен пушечен огън. В същото време разположените по ридовете на Вискяр планина оръдия откриват картечен флангови огън. Юнкерите предприемат няколко набези в тила на Моравската дивизия и това напълно разстройва нейните първоначални планове и очаквания за лесна победа. Ген. Сланич е ранен и го изнасят с носилка от бойното поле. Сръбската атака окончателно се проваля.
Това е началото на края на вражеската офанзива. На 6 ноември започват да пристигат българските части от дислоцираните на турската граница войски, които нанасят съкрушителни поражения на агресора. За преломен момент в Сръбско-българската война се смята 8 ноември, когато нашите войски разгромяват сърбите при Цариброд. Оттогава започва техният пълен разгром. След това е превзет Пирот и българите стигат до Ниш.
На 13 ноември сърбите провождат пратеници в Главната квартира на българските войски, която е изнесена в Пирот, да молят за примирие. Временният главнокомандващ капитан Бендерев ги отпраща, като им казва, че това е в пълномощията само на княз Батенберг и заповядва влизането на българските войници в Ниш. На 17 ноември населението на града, което е 70 на сто българско, излиза да посрещне нашата войска.
Междувременно княз Александър вече е пристигнал в Пирот. Там го посещава австро-унгарският посланик в Белград граф Кевенкюлер-Меч, който му съобщава, че ако българското настъпление продължи, ще срещне войските на император Франц-Йосиф, а нотата е одобрена и от руското правителство. По-късно се оказва, че документът е инициатива само на външния министър Андраши. Княз Батенберг се колебае, защото капитаните му казват, че не само Ниш, но и Белград може да бъде превзет в близките няколко дни и тогава да се започнат преговори за сключване на мирен договор, който да сложи край на войната.
Капитаните му припомнят грешката на руснаците, които по време на Освободителната война не влезли в Цариград и там да се подпише мирът. "Ще ни отнемат победата, княже!", изразява тяхното мнение кап. Атанас Узунов.
Алексанър не се съобразява с тяхното становище. На 7 декември се сключва примирие, а на 19 февруари 1886 г. в Букурещ е подписан мирен договор. Това е може би единствената война в световната история, в която победителят не печели никакви териториални придобивки, репарации и контрибуции. Единствената полза е безусловното признаване на Съединението от страна на съседните държави и на Великите сили.


Кръщение на военния флот

След временното руско управление в периода 1878-1880 г. на Княжество България са оставени руски корабчета, катери и други плавателни съдове, които са базирни главно в Русе и по-малката част -  в Никопол, Оряхово и Видин. По време на Сръбско-българската война се решава те да бъда използвани в бойните действия. На корабчетата "Взрив", "Опит", "Голубчик", "Огоньок" и още 5-6 са поставени оръдия и те се обслужват от мобилизирани войници от крайдунавските селища, повечето от които са рибари.
Флотилията стига до устието на река Сава и обстрелва сръбските селища. "Взрив" и "Огоньок" остават при Видин, където подпомагат защитниците на крепостта. Когато тя е обсадена от Тимошката армия, нейният командващ генерал Томашович отправя ултиматум към командващия Видинския гарнизон да се предаде, на което той отговаря: "Във военното училище мен са ме учили как да отбранявам, а не как да предавам крепости!". В няколко речни битки Българската дунавска флотилия унищожава голяма част от сръбската и с това допринася за общата победа.


Иван Вазов възпява подвига

През 1885 г. народният поет написва "Разкази за Сръбско-българската война", "Стихотворения за войната със сърбите", "Поручик Вълков", "Сливница". Сред тях като че ли най-познат и известен е разказът му "Иде ли", който е написан вероятно в средата на декември 1885 г. Тогава победните български войски се завръщат след примирието от 7 декември и са посрещнати възторжено и тържествено от населението. На този фон Вазов описва и една лична трагедия. Близките на редник Стоенчо напразно очакват да го видят в колоната на завръщащите се войници. Както по-късно узнават, той е загинал при изпълнение на войнския си дълг. И докато щастливите близки на оцелелите войници и офицери посрещат своите синове, бащи и братя, в това време някъде край Цариброд обилно валящият сняг засипва гроба на Стоенчо.
През 1985 г. бе отбелязана 100-годишнината от Сръбско-българската война. Тогава се отпуснаха някакви средства и аз, като историк и журналист, бях включен в събирането на документи, описването на неизвестни събития и случки от войната. В Сливница попаднах на семейство Ковачки, които са се преселили там през 1965 г., а преди това са живели в с. Братушиново. Съпругата Лиляна ми разказа, че братът на нейния баща, който се е казвал Станой, е участвал и е загинал в Сръбско-българската война. Според спомени на баща й селото е било посетено от Иван Вазов, който узнал за съдбата на Станой и написал разказа си "Иде ли". Изглежда Станой е бил първообразът на Вазовия Стоенчо.


Послесов
В най-краткотрайната война в най-новата история на България (Сръбско-българската война фактически продължава само две седмици - от 2 до 15 ноември) са убити 750 български войници, подофицери и офицери, а 1150 са ранени. Имената на по-голямата част от загиналите са изписани на паметника в гр. Сливница, с. Гургулят и на други места. Но има и неизвестни. Със саможертвата си тези знайни и незнайни храбри мъже дават своя дан за единна България. Поклон пред вечната им памет.