16 Януари 2022неделя21:21 ч.

ново:

Националният съвет на БСП свиква заседание на 50-ия Конгрес *** Пакет от 1,5 млрд. лв. в помощ на бизнеса и ЕРП заради енергийната криза *** Земетресение разклати Гърция, усети се в София *** Окончателно: Гонят Джокович от Австралия Националният съвет на БСП свиква заседание на 50-ия Конгрес *** Пакет от 1,5 млрд. лв. в помощ на бизнеса и ЕРП заради енергийната криза *** Земетресение разклати Гърция, усети се в София *** Окончателно: Гонят Джокович от Австралия

Звънарят Дечко Гарбатулов си говори с камбаните над 55 години

ДУШЕВНИ ТРЕПЕТИ

Шипченските камбани

Дечко Гарбатулов достойно добавя добри дела към историческото име на емблематичния връх

/ брой: 9

автор:Димитър Копривленски

visibility 615

Димитър КОПРИВЛЕНСКИ


Бях бесен. Като на световно по бесуване. На най-неподходящото място. В долината на розите, под върховете Шипка и Бузлуджа, съвсем близо до селищата Шейново и Шипка... Почти сред гробищните могили на тракийските владетели. Слязох от Историческата поляна, където до обяд възторжено празнувахме поредния рожден ден на моята Столетница. Според личните ми планове бях решил да продължа душевните си трепети. Само преди точно пет божи дни бе станало година, откакто почетният гражданин на Шипка, летописецът на историческото селище полк. Георги Йорданов Георгиев, царство му небесно, бе отишъл при съпругата си Валя, Валерия Алексеевна, при всички шипченци, така добре описани от него в книгите му от последните десетина години, при 28-те шипченски опълченци, чиито имена са изписани на паметника, поставен от него със собствените му ръце в началото на централното стълбище към Храм-паметника "Рождество Христово"... "На оня свят", да ги навести.

Исках сега сам отново да премина по улиците, да спра пред къщите, както го правехме заедно много пъти, и да си припомня... Слязох на разклона при паметника на Дядото. Нашият автобус кривна към Крън и Казанлък, пет от останалите десет тръгнаха към Шипка. Първият, комуто дам знак, мислех си, ще ме вземе. Уви. Край мен преминаваха, хвърчаха, изпръскваха ме... десетина автобуси със същите съидейници, съмишленици, симпатизанти... с които горе, на поляната, пяхме и празнувахме. Сигурно шофьорите се страхуват от полицаите - реших и тръгнах да търся помощ от полицайката, размахваща палката недалеч от мен. "Господине, ще ви санкционирам, пречите ми!" Брех, каква дума. Значи тя е нещо като САЩ, пък аз - нещо като Русия, щом ще ме "санкционира". Сетих се още, че тия с палките, вместо да успокояват движението, създават напрежение. И всяка година тормозят хората, качили се на Бузлуджа.

Интродукция

И моите душевни трепети се превърнаха в терзания. Тръгнах успоредно с автобусите, валя ме дъжд, вятърът и дъждовните капки ме блъскаха назад, чадърчето ми стана на глухарче, четирите или петте километра преодолявах почти три часа. В ресторанта при една от "косматките" сватбуваха. Леки коли пристигаха и тръгваха. Но на никого не му бе до мен. Стотина метра по-нататък лека кола супер класа с шофьорка вътре за последно съживи и удави щенията страдалчески у мен. Два пъти обиколих този мираж. Никакъв признак на раздразнение. Затова пък жената на средна възраст в началото на наистина много красива нива с лавандула го демонстрира. Особено след вика ми: "Вашият път продължава ли към Шипка?" Оставаше ми по-малко от километър. Знаех развръзката. И ме занимаваше усетът към красивото на мъжа, така старателно снимащ крайпътната красота.

Така се дотътрих до окрайнините на крайната ми цел. Взех от съседната нива три красиви слънчогледови пити - слънца, и се възкачих до каменния знак с надпис, че през 1904 г. тук е проведено първото в България залесяване. От книгите на полк. Георгиев и от илюстрации към тях знаех, че преди Освобождението баирите на Балкана са били голи до кост. И оставих първия слънчоглед. Бесовете бяха почнали да ме напускат. Към връщащите се от Шипка автобуси, които не искаха да ме довозят дотук, даже моята "благословия" стаявах. Какъв жест! Атмосферата тук е друга. Тук история царува. Стига да я знаеш. Сетива да имаш. Сърце, душа... Много още неща!

В Шипка влязох по най-дългата улица - "Стефан Орешков". И това го знам от полк. Георгиев. И дълго се вглеждах в гробищата край пътя. Неведнъж сме поставяли цветя на гроба на Валя. Другата по-дълга улица в градчето е "Христо Патрев". За тези двама Хаджи Димитрови четници полк. Георгиев възкреси книгата на Христо Милев "Избиването на Хаджи Димитровата чета...", отпечатана още през 1886 г. Свърнах вдясно по ул. "Добри Карталов" и застанах пред малка метална врата. За тук се бях разбързал. В унес поставих второто слънчогледово слънчице. Запустяло, занемарено и един овехтял некролог.

Звънарят

Закъде още бързах, бях тръгнал? Исках да видя и камъка, на който по идея на Г.Й. Георгиев следваше да се издълбае надпис "Площад Христо Милев". Оказа се неголям, обикновен, просто малък, не по мащабите за мястото, хората, събитията, заслугите... Докато в съседство, в подножието на храма-шедьовър, боде очите цял нов частен замък. Паметникът на Христо Петрев е по-представителен!

Омаломощените ми телеса, безчувствено отпуснати на пейката, ми навяват и днес друг случай. Лежах си спокоен пред дежурния лекар в поликлиниката близо до Семинарията в София. И го чух да казва към сестрата: "Измерете му пулса!" А тя го репликира: "Той няма пулс!" Как без пулс съм слушал разговора, съм си мислел неведнъж. Сега обаче на площада в центъра на Шипка всичко ми е до болка в ума. Уж безсилен и сякаш без пулс, пък подскочих. Чух камбаните на храм-паметника да бият. Може би душата ми първо ги чу. И ми показа лика на звънаря Дечко Гарбатулов. Той не знаеше, че го познавам. Този камбанен звън ме е сварвал още в леглото. И ме е карал да се чувствам неудобно. Виждал съм бай Дечко много пъти в читалището, на улицата. Разпитвах полк. Георгиев за него. Те бяха приятели. Исках да му се представя, мечтаех да се кача с него до камбаните. Смъртта на полк. Георгиев осуети щенията ми. Днешният звън ги възроди. И в мига реших, ще го чакам да мине край мен.

Сетне щъкащите напред-назад коли край мен, телефонното звънене са ме разсеяли. И реших, че съм го изпуснал, сигурно е слязъл с някоя кола... Докато внезапно го зърнах превит одве, съпровождан от млад монах на десетина крачки от мен. Какъв голям ден. От сутрешните празненства, през обедните бесове, до мечтаната среща с един уж обикновен, а всъщност рядко срещан, голям... Ще се помъча да го опиша. Без да съм изял торба сол с него. А бях по-малко от ден. Една привечер, една нощ и една утрин в Шипка.

Бесове и богове

Притичах до тях, обясних му кой съм, защо съм тук, какво искам... "Ти сега на какво стоиш?", спря той припряния ми монолог. "На коляно." "Ела, седни на пейката", погрижи се той за мен. Носех две книги от излязлата посмъртно последна на полк. Георгиев. "Едната за теб, другата за младия..." "Аз ще я дам в библиотеката на Храма" - не дочака да свърша игуменът Диан. "На мене няма да ми откажат, утре сутринта, в осем без петнайсет, ме чакай пред Храма", успокои ме бай Дечко и продължи към дома си. Живее точно срещу входната врата на полк. Георгиев. "Митко, от тази къща за една нощ са убити четирима души...", разказвал ми е той, сочейки солидната къща на бай Дечко.

И след така дългия ден последва блестяща вечер и безсънна нощ в дома на доброто шипченско семейство Чавдарови, пак съседи на полк. Георгиев - Катерина от Копривлен и Петър, военен от Казанлъшките заводи, кореняк-шипченец. Научих още толкова неща - за белогвардейците, за първия звънар Миша. "Шипченци познават, когато бай Дечко бие камбаните", каза ми Пешо. И ми показа нарисуваната от него къща в Копривлен, в която е живяла съпругата му. Военният специалист има няколко изложби с негови картини.

Какво ти тук спане, сънят ми така и не дойде. Макар че, вместо на някоя пейка на улицата, се оказах в просторна спалня. Любителят-историк в мен бе в своя апогей. Чакаха ме камбаните-легенди! Но това е сюжет поне за повест. А аз трябва да епилогствам. "Та той е по-млад от теб, защо му викаш бай Дечко?" - кори ме Даринка, моята "половинка". Защото за мен е светец, Бог - обяснявам й вече месеци наред. Роден на 14 ноември 1947 г. в Шипка. И си говори, и гали, и кара камбаните да звънят вече над 55 години. "С двете си ръце и двете си нозе управлявам 12 камбани... Съжалявам, че не завърших образованието си..." - още звучи гласът на незрящия в душата ми.


Послепис

Третият слънчоглед

Пропускам много-много важни неща. Третия слънчоглед поставих горе, на камбанарията, сред 17-те камбани на височина 53 метра, сред 160-те външни и 100-те вътрешни стъпала, които бай Дечко изкачва всеки ден и където е работното му място. На своите 76 лазарника днес. "Колко е часът?" - пита ме той. А от чантичката му се чува детски глас: "Ровна восем" - някаква руска направа. "Бай Дечко, точно осем, започвай". "Сега ще бия камбаните за теб", а когато идва ред на втората по големина, която "гали" с десния си крак, ме включва мен - "Сега си ти". Сколасвам да натисна с ръка, където трябва, радостен като дете. "Бай Дечко, ти си говориш с камбаните" - казвам му, видял мърдащите му устни, вперени към малките камбани незрящи очи, откритото му одухотворено лице, оросеното с капки пот високо чело. На което, малко смутен, ми пояснява: "Тактувам си." Три камбанни оратории или симфонии изслушах за час и не оглушах. Дори ги ретранслирах до морския бряг с мобилния си телефон. Няма несуетен, всеки го знае! "Аз оставам в Храма, ти тичай към автобуса." И се разделихме. Наужким.

Чужда сметка

автор:Аида Паникян

visibility 533

/ брой: 9

Проф. Греди Асса: Изкуството дава доброта и смисъл

автор:Дума

visibility 612

/ брой: 9

Шипченските камбани

автор:Димитър Копривленски

visibility 610

/ брой: 9

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ