Шейсет на четирсет

Освен "пандемия" и "КОВИД-19", навярно един от най-често изричаните от българите изрази през 2020 г. бе "шейсет на четирсет". Израз на надеждата, но и на разочарованието. Дори в края на годината зад този израз често стоят всички мерки, предприети от правителството за смекчаване на пандемичния удар върху бизнеса и заетите в него. А колко "мек" може да бъде един удар? Питайте ударения.

Уж всичко се прави по правилата, цивилизовано, демократично - консултация между социалните партньори и правителствено решение, уж всичко е навреме, но... Но някак нищо не стига до хората, а ползата от мерките се губи някъде по пътя. Както е по нашенски със загубите на вода и на топло - хем пиеш все по-мръсна вода, хем топлото ти намалява, хем плащаш повече и повече, и повече. 

Защо социалните партньори "се разбират", а доходите на хората намаляват? За какво "се разбират", щом тези, които се очаква да имат  полза от "разбирателството", я нямат? Защото официално една четвърт от българите вече много трудно си плащат тока, водата, топлото и дори храната, всеки пети не може да си плаща заемите. Неофициално са много повече, но статистиката мълчи за тях. Мълчат синдикати, мълчат работодателите, яко си трае и правителството. Защо в тази държава, когато нещо по право ти се полага и законно си го искаш, то е оградено с толкова много бюрокрация и спънки, че е по-лесно да се откажеш?

"Перфектните" мерки заедно с раздадените милиони са единствено за да се хвали властта, но със сигурност не осигуряват и елементарното оцеляване на половината български домакинства. Домакинства, които са в Евросъюза. Но само на ужким. Защото истинският им живот зависи от едно или друго решение на поредното тристранно заседание, зависи кой ще надделее и в крайна сметка - какво ще й хрумне на властта. Защо ни е такава тристранка?