"Шаренка" завинаги

Веднъж годишно в този малък град в сърцето на Родопите се събират приятели от цял свят. Защото имат среща на квартала. Така е в малкия град, в който уж нищо никога не се случва. В този малък град Мадан обаче преди десетилетия се родиха приятелства, които ще останат завинаги.

"Шаренка" ли? Кварталът е там, нагоре, по реката. Така ще упътят всеки, който зададе въпрос. Нищо особено - квартал като квартал. В детството ми блоковете бяха разноцветни, но не това е дало името му. Не сме се питали защо се казва така. Сигурно е заради нас, хората. Били сме "шарени" - дошли от всички краища на България, по разпределение или по неволя, за да създадем един град. С неговите рудници, училища, болница, културен дом, библиотека и какво ли още не.

За четвърта поредна година в началото на лятото в този град среща си дават шаренкаджии. Онези, които винаги ще носят в сърцето си спомените за своя квартал, за своето училище, за истинското приятелство, които времето и разстоянието не променят.

Идеята за срещата на "Шаренка" се роди в социалните мрежи. В групата във фейсбук, в която се споделят спомени за детството и се откриват приятели, спонтанно решихме - стига сме писали, по-добре да се срещнем. И започнахме. Всяка година има "твърдо ядро" - най-запалените, и новодошли, които веднага се потапят в атмосферата и заживяват със съкварталците.

И този юни не липсваха изненади. Янко, Мария, Мариела, Вальо, Силви, Кузмина, Николай, Дора, Христо... Те са от самото начало. За пръв път към групата се присъедини Изет. Напуснал е България преди повече от 25 години. Живее в Бурса. "Добре съм, всичко имам - дом, кола, работа, семейство, пари. Какво да искам от живота", споделя Изет, който работи в текстилна компания. Сменил е няколко професии, бил е гастарбайтер в Германия и Австрия, но не е забравил откъде е тръгнал. "Бях най-слабият ученик. Благодаря ви за тези часове и че ви имам", споделя той на заминаване. Спомени за истинското приятелство и за щастливото детство ще отнесат Дамян в Белгия, Николай в Испания, Мариела в Гърция. Да, дойдоха за срещата. Защото "Шаренка" е част от тях.

Част от нас е и училището, което носи името на Никола Вапцаров. След толкова години отключиха вратата заради нас, прекрачихме прага, качихме се по забраненото някога учителско стълбище и седнахме в кабинета по биология и химия. "Вижда ми се толкова малък, а едно време ми изглеждаше голям", споделя Ивайло, дошъл чак от Русе, за да се види със своите съученици. "Така е", отбелязва със смях класната ни Мария Иванова. И ни припомня какви "лудетини" сме били и какви пакости сме правили. "Но бяхте и най-добрите деца. Училището в "Шаренка" винаги е било еталон - базово, идваха да ни изпитват, да ни проверяват, но нивото беше високо", разказва госпожа Иванова. За нас е "другарката Иванова". Така я наричахме, наричаме я и днес - без скрупули и притеснения. И ни става хубаво...

"Днес училището в "Шаренка" е на кръстопът, деца няма", споделя другарката Лазаринка Кузманова. Тя беше начална учителка. Започнала е първите си стъпки в класната стая през 1953 г. През 1971 г. е част от колектива при откриването на новата сграда на училището. Отдавна пенсионерка, другарката Кузманова си спомня, че през 80-те на миналия век в училището всяка година е имало по 500 и отгоре деца. Сега, за жалост, не е така. Имаше дори нулева година, без приети първокласници. Тази година за първи път училищния праг ще прекрачат 7 деца. В училището няма и стотина ученици.

Замълчаваме. Клатим глави и преглъщаме. Какво да направим за нашето училище? "Трябва да го има", отсичат "най-будните" навремето. Прегрешенията им бяха все на границата, а-ха да ги изключат. Днес, улегнали мъже, говорят с болка и загриженост за разпада на всичко около нас, за трудните дни, за разрухата в държавата, за това, че не опазихме нищо, построено от родителите ни, за пропиляното и безвъзвратно загубеното.

"И градът не е същият като едно време", споделя Елин. "Ние, децата от Мадан, бяхме различни и уникални, защото живеехме заедно, независимо дали се казваме Иван, или Изет, разбирахме се, всичко беше едно, имахме всичко. Сега има нови улици и площад, джамията в центъра се извисява, а църквата къде е - няма я. И хората са различни. И разделени. И никога няма да е така, както беше. Защо? Толкова ли беше невъзможно? Защо го допускаме? Тук вече не е същото, няма го онова, което правеше Мадан и "Шаренка" такива, каквито ги помним. Няма да се върне никога. И не ме разбирайте погрешно - няма значение коя партия управлява тук и какъв е кметът. Добре е, че прави нещо за града, но спойката, онова, което беше истинско, неповторимо, го няма", констатира Елин. И всички клатят глава. Защото виждаме, че "нашето" отдавна е отстъпило пред "тяхното".

Два дни и две нощи с приятелите от квартала, от училище не стигат. Разликата в годините отдавна не е от значение. От тази среща като спомен остават трудните мисли, с които си тръгваме, за нашето училище, за нашия квартал, за нашия град. Остава и малкият свитък, подарен от класната - другарката Иванова, с нейното послание към нас, порасналите й ученици:

"Скъпи деца,

Връщам ви в далечната 1985 г., когато вие завършвахте 8 клас в ОУ "Н.Й. Вапцаров" в кв. "Шаренка". Казахме си "Довиждане" и днес за пореден път благодарение на Ина Михайлова се срещаме. Вие заемате специално място в моя живот, защото сте първият ми випуск след 19-годишния ми трудов път като пионерски ръководител. С вас организирахме много тържества, екскурзии, нощни походи, политинформации, викторина на в. "Юный ленинец", кореспондирахме със съветско другарче, провеждахме състезания по биология, походи с пътни знаци и много, много други инициативи. Вие бяхте добри деца и израснахте достойни граждани на България. Гордея се с вас и ви пожелавам много, много здраве, лично щастие и сбъдване на всичките ви мечти.

С много обич: Мария Иванова."

Довиждане, "Шаренка"! До 2020-а. Когато отново ще бъдем тук - в нашето училище, в нашия квартал, в нашия град, с нашите приятели. Най-вероятно с химн на квартала, каквато задача си поставихме. С нашите спомени и надежди. Сигурно ще намерим града си още по-различен и излъскан за "чужденците". Нас обаче няма да променят. Духът на "Шаренка" ще е тук. Докато ни има. А след това?...