Шаренка и Качулатко

Никола СТАТКОВ е роден на 1 юни 1932 г. в село Долна Бяла речка, обл. Монтана. Завършил е  Юридически факултет в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е за кратко като съдия в столицата, четири години във в. "Вечерни новини" и повече от трийсет години в Българска национална телевизия като главен редактор на редакция "Кино".
Автор на няколко сборника с разкази, сред които "Лъжата, че си живял", "От Бога до дявола","Соленият вкус на кръвта", "Всеки ден не e петък", "Любовни разкази" и "Горчиви разкази", на романите "Ден като нощ", "Белег без рана", "Отмъщението", "Стоте ключа", на десетки сценарии, сред които "Темната кория" (1977), "Неочаквана ваканция" (1981), "Господин за един ден" (1983) и др.
Член е на Съюза на българските писатели.



Гълъби са пренасяли пощата в древен Египет. Гълъби са помагали на моряците в океана, за да разбират къде има земя. Гълъби, по време на война, са прелитали над фронтовете, носейки важни съобщения.
Тошо Диков и жена му Дафина, пенсионери в едно малко градче, кротнало се на левия бряг на Искър, не знаеха нищо за тези подвизи на гълъбите. Те знаеха, че гугутките и врабците, лястовиците и свраките, по-рядко косовете и враните, живеят близо до хората, в малките населени места. Защото всичките тия пилетия, както наричаха тъдява пернатите, се хранят предимно със семена, а тях ги има най-вече там, където земята се обработва. Така животът събира хора и птици, сред които гугутките са най-много. Някога наоколо се вестваха и гривяци, големи, кажи-речи, като кокошки, но пушките и отровните препарати им видяха сметката. Гургулиците пък предпочитат да си изкарват прехраната по къра, предимно сред слънчогледовите ниви.
Синът и дъщерята на Тошо и Дафина, вече десетина години бяха със семействата си в Испания, но прескачаха насам, за да виждат родителите си. Канеха и тях да се преселят в оная страна, но те отказваха; мила им беше България, скъп им беше този кът от нея, с обли хълмове, изпомешани с полуравнина, която се разпущаше все по-равна и плодородна на север. Драго им беше на двамата да посрещат тук зората, да гледат как реката, отдъхнала си след тежките битки със скалите в дефилето, носи водите си към Дунава, драго им беше да слушат как гукат гугутките.
Една есен две от тях взеха да се застояват на перваза на кухненския им прозорец. Стоят си там, разхождат се и току захванат да се милуват и целуват. Веднъж Дафина подкачи мъжа си:
- Я поглеж, какво ще кажеш?
Той поклати тъжновато глава:
- Младост!...
Женската гугутка беше по-дребна, черно-бяла, с жълта гушка, Дафина й извади име - Шаренка. Мъжкият беше по-едър, с лилаво, почти черно оперение, с пера, щръкнали над главата му, поради което го нарекоха Качулатко. По няколко пъти дневно една от птиците изчезваше за час-два, сигурно отиваше да търси храна. Върнеше ли се, другата литваше, вероятно със същата цел. Рядко се случваше да ги заняма и двете за по-дълго време. Тогава Тошо и Дафина ставаха неспокойни, притесняваха се да не се случи нещо лошо на двете пилета; я човек да посегне на тях, я автомобил да ги сгази на пътя, толкова близки и свои ги чувстваха. Сигурно Шаренка и Качулатко бяха отгледали някое и друго поколение гугутчета, които, вече пораснали, живееха отделно и сами се грижеха за себе си; връзката им с родителите беше прекъсната завинаги. Не е като при хората, където тая връзка е до гроб, макар понякога да е доста хлабава, даже лоша, с тежки проблеми за тоя и оня...
Мина лятото, мина и есента, дойде зимата. Двете гугутки продължаваха да дирят завет и уют на перваза. "Хазяите" им неведнъж отваряха прозореца, белки птиците влязат в кухнята да се посгреят. Не би. Шаренка и Качулатко се държаха на разстояние от хората, имаха, види се, едно наум за коварството, с което много птици бяха се срещали. Инак лакомо се нахвърляха на хлебните трохи, които намираха често на перваза.
Ето че настана и пролетта. Беше време Тошо и Дафина да засеят граха в градината пред къщата. Намериха, че семената са малко нещо влажни, затуй ги разхвърляха върху един найлон, постлан на земята. Тошо подостряше наблизо колове за доматите, Дафина ги пренасяше до мястото, където щеше да расте зеленчукът. Ненадейно тя викна:
- Тоше, я виж нашите хубостници, кълват семето.
Така беше, кацнали върху найлона, двете птици работеха настървено с човките си.
- Ама че готованци и нахалници! - ядоса се Тошо и хвърли един камък към птиците.
Шаренка хвръкна, но Качулатко се отърколи - ни мърда, ни шава. Първа затича до мястото Дафина, затича и подбра мъжа си:
- Какво направи бе, човек, защо утрепа пилето?
- Не исках да го трепя - отвърна сконфузен Тошо. - Метнах едно камъче, малко като детско пестниче, ама то...
- Качулатко е умрял, така да знаеш.
- Кой е умрял бе, Дафо? - провикна се през оградата комшията Мано.
- Едно пиле - отговори притеснена жената. - Една гугутка, долетяла отнейде и паднала мъртва тука.
- Долетяла и паднала баш във вашата градина - забеляза многозначително оня и повиши глас: - Някой я е утрепал, някой мръсник...
- Може да е получила инфаркт или инсулт - обади се гузно Тошо. - Па може и пневмония...
- Тошо, я се не шантави - сряза го Мано. - Пилетията не ги хващат нашите човешки болести.
И след кратка пауза добави:
- Хващай я за краката, та в Искъра. Па можеш да я оскубеш и - в тенджерата. Ех, не е вкусотия като гургулиците, ама, пиле си е, ще стане чорба от него.
Тошо не отвърна нищо. Наведе се, взе Качулатко в ръце и прошепна на жена си:
- Живо е, сърцето му тупа. Хайде!
Двамата се прибраха бързешком вкъщи, той се преоблече, надве-натри, сложи птицата в един кошник, покри я отгоре с кърпа да не се вижда, и се качи на първия автобус за Враца. Там попита тоя-оня къде може да намери ветеринарен доктор, казаха му хората, намери го и...
- Птицата е ударена зле - каза човекът, поогледа гугутката, поопипа я и поклати глава:
- Сигурно има вътрешен кръвоизлив.
- Може ли да се оправи? - с плаха надежда запита Тошо.
- Надали - отвърна докторът и ядно присви устни. - Кой е тоя идиот, който е посегнал на тая мила животинка?
- Знам ли!... - смънка Тошо, идеше му да потъне вдън земя от срам и притеснение.
- Светът е пълен със злосторници - заключи докторът и съобщи на стареца колко лева му дължи за прегледа.
Чул сумата, него направо го втресе. Рече си, че това е жива обирация, но събра де що имаше парици в джобовете му, плати сметката и запита дали няма все пак някакво лечение за гугутката.
- В такива случаи чудеса не стават - отпрати го оня.
На връщане към дома, седнал в автобуса, с кошника на колене, Тошо се косеше: хем му беше мъчно за Качулатко, хем кипеше от гняв заради парите, които му взе оня обирджия; ясно беше, че и ветеринарните са досущ като човешките доктори, одират ти кожата и окото им не мига, но така е - днеска лакоминята за пари мяра няма, днеска парица е царица...
Тошо разказа на жена си за доктора-изедник, тя проклетоса оногова, той го напсува и бързо забравиха за случая; сега друго нещо беше важно - чудеха се какво да правят с Качулатко, пилето е живо, не могат да го захвърлят като някой мъртвец. Решиха: ще го гледат, ще го лекуват. Ще го лекуват, но с какво? С аспирин, разбира се, той си е, кажи-речи, лекарство за всички болести. Разтвориха едно хапче в чаша вода и Дафина капна десетина капки в човката на гугутката, която мъжът й държеше разтворена. Това лечение продължи близо месец. Заедно с аспирина даваха на птицата грахови семенца и трошици хлебец. Лека-полека гълъбът взе да надига глава, да се съвзема.
Тошо и Дафина не криеха от хората, че гледат и лекуват у дома си гугутка; какво да я правят, намерили са я безпомощна, божеско е да й помогнат. По това време Мано подшушваше тук-таме из селото, че тая работа не е точно такава, че най-вероятно тия двамата са утрепали пилето, защото е кълвяло от граховото им семе, а сега се грижат за него, защото ги гони гузната им съвест. Научили за тия злостни приказки на комшията им, Тошо и Дафина си мълчаха пред хората, у дома си обаче одумваха Мано.
- Душманит и лош човек е тоя искариотин - негодуваше Тошо. - И защо го прави серсеминът му недин?!
- Защото ни завижда - беше обяснението на Дафина. - Завижда ни, че сме живи и здрави, че се трудим, че къщата ни е пълна с всичко. Башка го е яд, дето децата ни са добри и често ни спохождат. Па и друго: градината ни е пълна с овошки и зеленчуци, а неговата е един пуст-пустиняк.
- Драка е, прогони децата си и те не стъпват у дома му. А за градината: да хваща мотиката, да не се излежава от кълка на кълка, та е заприличал във врата на битолски просяк - тури край на разговора Тошо.
Шаренка не знаеше какво си говорят мъжът и жената, тя стоеше самотна на перваза и нито канеше, нито приемаше заместник на Качулатко. Не знаеше, горката, че само едно стъкло я делеше от него. А той, хубавецът, вече излизаше от кутията, в която бяха го курдисали, сам се хранеше, сам пиеше водица, навремени подхвръкваше, докато един ден литна и се заблъска в стените и тавана на стаята. Тошо и Дафина решиха, че болникът вече е здрав, отвориха прозореца и го пуснаха навън. Той направи един кръг във въздуха, зърна Шаренка и с неукротим порив се стрелна към нея. То бяха милувки, то бяха целувки, то...
- Загорели са като качамачени котлета един за друг - подсмихна се Тошо и отиде до прозореца.
Дафина застана до него. Опрели лица о стъклото, двамата гледаха как Шаренка и Качулатко изживяват бурно щастливата си среща, слушаха ги как гукат. И сърцата на Тошо и Дафина гукаха. От радост и умиление...