Сбогом, Кащанке!

Днес е Световният ден за защита на животните. Дано ни простиш, кученце. Ако не за друго, поне заради този ден. Ти не беше животинче, беше по-човек от много от нас. За жалост.
Кащанка дойде, свитичка и дребничка, без свое име в столичен квартал, който минава за елитен. Кой я доведе преди 2-3 години, малко от нас си спомнят, но то и няма значение. Кастрирахме я, обезпаразитихме я, къщичка й поставихме, чистехме пред и под балкона, където я бяхме приютили. Тя знаеше - доведениче е, сираче е, няма си стопанин - и обичаше всички. Ненатрапчиво, доверчиво, сговорчиво. За такава обич всъщност всички мечтаем и малко от нас са я срещали. Преди месец Кащанка не се появи ден-два, след което свенливо, на "отбрани" свои приятели показа "каква беля е сторила" - беше осиновила невръстно котенце, изхвърлено на улицата между колите. Носеше му от своята храна, водеше го до водичката си, гушкаше го в по-хладните дни и нощи. И го пазеше от лоши очи и хора.
От четвъртък Кащанка пак зачезна. Дали не си е взела ново хранениче, шегуваха се комшиите, които я отглеждаха...
Уви! В петък я видяхме просната до детската площадка между два блока. Измъчвана, горена, стреляна, прободена на три места с дебели железа. Мъртва, с прехапано езиче и с отворени очи, отишла си явно в жестоки мъки. Докато се чудехме къде да я отнесем, поне да не лежи до детската площадка пред очите на малките, мина майка с дете. Момченцето се разплака: "Мамо, кой е убил кученцето?!" Накипрената и оперена млада мама просъска: "Така му се пада, кучище!" И повлече детето нататък.
А чуваме, детски патрули ще внасят днес в парламента декларация "Етиката на ненасилие - начин на живот". Ще стартира и национална кампания "Светлинна вълна", пак за същото.
И какво от това? След като 20 години учим децата си, че "стойностното" в живота  са парите и успехът, извоювани на всяка цена, че не трябва да даваш "пет пари" за другия до теб, че не бива да жалиш никого, да се срамуваш от добротата като отживелица, ето, стигнахме до "Така му са пада - кучище!"
Господ ще съди злодеите. Но и нас, журналистите. Малко доброта в малко издания остана и това е колкото тъжно, толкова и несправедливо. Грешни сме, и ако не се вземем в ръце, нещастията около нас скоро няма да бъдат забелязвани от никого. Ако не се сетим за морала на съпричастността, милостта, взаимопомощта към по-слабите - и хора, и животни, спукана е работата на това общество. Ще оставим след себе си безчувственост и бездуховност, а какво по-страшно има от подобно наследство за поколенията?
Това ли й "се пада" на България? Нали и в светите писания пише: "Не хлебом единым жив будет человек"? Или и това не помним?
Затова - сбогом, Кащанке. Ти, знам, си ни простила. Ние ще можем ли да си простим?