Съвременното битие на българската драма - 3

* Нови пиеси на утвърдени автори
* От "смешна трагедия", "алкохолна халюциноза" и "любовно писмо без адресат" до "тайната на живото предаване"


Истината много често не е красива, но удоволствието да погледнеш истината до предела в лицето е удоволствието да правиш театър. Тези думи на режисьорката Маргарита Младенова като че ли най-точно изразяват една от чертите на лицето на съвременната българска драма. И именно това желание според мен е обединяващата гледна точка на толкова различни позиции, каквито са вижданията на утвърдени автори като Боян Папазов, Стефан Цанев, Яна Борисова и Петър Маринков. Защото в техните нови пиеси "Рицар на Светия Дух", "Духът на поета", "Хората от Оз" и "Досието на една Ж", видели наскоро светлините на сцената, смисловата и емоционална координатна система се определя от погледа към истината. Дали това е погледът на "алкохолна халюциноза", в който владее трагиката, доведена до гротеска, както е в "Рицар на Светия Дух" на Боян Папазов, или погледът на една "смешна трагедия" за това как някогашните борци за свобода се превръщат в диктатори, както е в "Духът на поета" на Стефан Цанев, или погледът на самотника в "един доста притеснителен свят", както е в "Хората от Оз" на Яна Борисова, или пък озъбено-горчивият поглед към гротескната действителност, както е в "Досието на една Ж" на Петър Маринков, авторовата позиция се определя от неистовото и нескривано желание да се погледне истината право в лицето.
За Боян Папазов това е истината за смисъла, вярата и възможността за опрощение, но и за това, че пречистване и възвисяване може да има единствено в "царството на орлите и дивните екове" и че докато властват дивата бездуховност и примитивно жестоките нрави, прошката остава хвърлена на вятъра и покаяние няма. За Стефан Цанев това е истината, че рано или късно някогашните борци за свобода, облечени във власт, се превръщат в диктатори - без да правят преврати, с официалното съгласие на народа и с всички лостове на демокрацията, но и за това, че властниците винаги са изправени пред най-тежкия избор - да видят и да усетят себе си не във властта и в силата, а в истината и справедливостта. За Яна Борисова това е истината за болезнената необходимост на съвременния човек да приема чувствата си, да ги коментира и да споделя с други хора, за да оцелее и преодолее изначалната си самота в "един доста притеснителен свят". За Петър Маринков това е истината за гротескно-абсурдната среда на телевизията, за невидимите страсти, гафове, любови и амбиции, царящи зад екрана, но и за кога примитивните, кога хитроумните манипулации на реалността и хората. И ако Петър Маринков избира да пресъздаде своя поглед към истината в добре изпитания жанр на комедията с ясно очертани и общо взето познати ситуации и герои, то любопитно, но и показателно е, че както Боян Папазов, така и Стефан Цанев избират формата на съня, за да разположат в тази двойствена и магическа среда своите герои и своите тези.
В "Рицар на Светия Дух" Боян Папазов разгръща тезата си и разполага героите си - духа на Щастливеца, неговите убийци и приятеля му Фильо Гологана, във въображаем съдебен процес, протичащ в съня или по-точно в алкохолния делириум на Фильо Гологана, и повежда напрегнат емоционален диспут за прошката и опрощението, за желаното и реалното. Всичко в "Духът на поета" на Стефан Цанев започва от един сън на Стефан Стамболов, в който му се привижда, че телохранителят Гунчо му съобщава, че Христо Ботев е дошъл да го посети. Поетът обаче е загинал преди шестнадесет години и Стамболов извиква стария си съратник и другар Захарий Стоянов да обсъдят толкова странната и необичайна ситуация. Срещата между двамата, която в крайна сметка също се оказва сън, защото Захарий Стоянов също отдавна е починал, прераства в интелектуален и емоционален диспут за властта и силата на властта, за демокрацията и народа, за действието и мълчанието, за истината на справедливостта и за справедливостта на истината. В "Хората от Оз" на Яна Борисова историята за срещите и разговорите на едни нестандартни, интелигентни и чувствителни хора, които, водени от вродената си деликатност, са обречени на самота, се развива в съвсем реален съвременен свят. Но ето че и тук героите странно много си приличат. Може би те са едни и същи хора в различни прераждания, а може и да не са. Може това да е реалният им живот, а може и да е сън. Те не спорят, не водят диспути, а просто тихо, но искрено и някак смутено си говорят. Говорят обаче за стойностни и смислени неща - изкуство, любов, тъга, желание, копнеж, стремеж.
От тази гледна точка съвременното битие на новите пиеси на утвърдени автори се очертава в границите на интелектуален диспут по същностни морални, социални и психологически проблеми, разположен между съня, въображаемото и реалността.


Иван Бърнев в сцена от "Рицар на Светия Дух"

Иван Бърнев, Ана Пападопулу и Валентин Ганев в постановката на Маргарита Младенова "Рицар на Светия Дух"


Стефан Вълдобрев, Атанас Атанасов и Цветана Манева в "Хората от Оз", постановка на Гален Стоев

Христо Мутафчиев и Валентин Танев в "Духът на поета", постановка на Маргарита Младенова

Христо Мутафчиев, Павлин Петрунов и Валентин Танев в "Духът на поета"

Албена Михова и Герасим Георгиев-Геро в "Досието на една Ж", постановка на Боил Банов

Сава Драгунчев, Герасим Георгиев-Геро и Стефан Щерев в "Досието на една Ж"