Съпротивата на Единака

Петко Тотев

Седемстотин седемдесет и седмото събиране на хора на словото в Националния литературен салон "Старинният файтон" е посветено на стихосбирка, озаглавена "Часът на Единака" (2011). Това изречение - и като изказ, и като дело - е до немай-къде велингеоргиевско. Единака, който не иска да знае повече за глутницата, възприемаме като крайна степен на самота. Организаторът на 777 срещи на българи, които не се отказват от духовно общуване и в най-кризисно време, време на меркантилизъм, осребряване на всичко възможно и невъзможно, на небивало груб и повсеместен материализъм, изглежда отдалечен на космически разстояния от самоизолацията, оцеляването поединично и умирането поединично. 777 - цифра, съставена само от седмици, в контекста на поезията, създавана от Велин Георгиев, изглежда като полюс на адското число 666. Отблясъците на цифрата, която е знак на ада, срещаме всекидневно. Когато четем на етикет, че един хляб струва 99 стотинки (вместо 1 лев), пред нас са обърнати, иначе казано претърпели промяна, две от шестиците на адското число. Свикнали сме всички полюси да схващаме преди всичко като противостояние. На второ място се усещаме, че между полюсите протича ток. Ако във физиката те не могат да бъдат отдалечавани безкрайно, то в поезията възможностите са неограничени. Този възобновяем източник на енергия ще бъде все по-необходим при изчерпването на сегашните енергийни резерви.
Откриването на все повече полюси в поезията на Велин Георгиев превръща противостоянието в генератор на нови импулси, които не позволяват да спира песента. Пространствата между хармония и дисхармония, между ритмика и аритмия, между видения при силна светлина, сумрак и подземна тма откриват все нови посоки за небесна колесница, която сред гръм и мълнии или при пълно изключване на звука продължава своя бяг. Колесницата в "Часът на Единака" наистина е небесна - чуваме как авторът, същият този Единак, разговаря с Пеньо Пенев и Никола Вапцаров, цитира Веселин Андреев, в най-кризисни часове извиква духа на Иван Динков. Земните и небесните пътища и орбити на литературния файтон, които изглеждат отделени във времето и пространството, не само се свързват, но и стават лоно на бъдеща поезия, безстрашна пред превратности в действителността и мисленето.
Тези дни поетът Петър Караангов намерил своето слово, с което в "Старинният файтон" е представил през 1995 г. стихосбирката на Велин "Птичка божия". Става дума за самото начало на литературните събирания на "Лайош Кошут" 34. Поетът, землякът на Велин Георгиев, цитира стихове от стихосбирката за последното, останало необрулено от разярените есенни стихии листо:

А листото стои,
не отлита.
И дори се опитва да пее.

Между съпротивляващото се листо в дървото на живота и Единака в най-новата стихосбирка на поета протича отново и отново жизнетворящата енергия във вечна борба срещу небитието, гибелта и забравата.