Сън в каруца

Какво ли е да спиш в каруца? Сутрин, преди да изгрее слънцето, на път за нивата, когато още не можеш да си отвориш очите. Вечер, след тежкия работен ден на полето, на път към дома, когато очите сами се затварят. Не знам, не съм имал такова детство. Може би затова с огромен интерес се потопих в новата книга на Павел Бебов "Сън в каруца", издадена от "Амадеус принт". За разлика от романа си "Сами срещу слънцето", излязъл в края на 2018 г., сега авторът ни представя сборник с къси разкази и есета. Макар че Павел Бебов е известен преди всичко като журналист, почитателите на художественото слово са чели негови творби, публикувани на страниците на редица вестници и списания. 

Темата за българското село е водеща и в новата книга, но не е единствена. Част от разказите ни потапят в морето на сложните човешки взаимоотношения чрез темата за любовта ("Спасението", "Забравена песен", "Зеленооката", "Разни пътища"). Истории, сигурно преживени от всеки от нас, разкази с малко тъга, но и с много топлота. Но с ясни послания. 

"А сам той знаеше, че му липсва най-важното - свободна да е душата му. Като птица. Да литне, волно да литне. Пък където стигне. Сигурно тая птица в него знаеше къде да отиде. Дали щяха само да издържат този полет крилете й?"

Темата за рода и откъсването от родовите корени е поставена в "Кумуване". Героят Тончо се завръща в родното село, за да стане кум, и осъзнава колко му липсва родният дом, приятелите... В тази тоналност е и "Пътят към дома": "Пътищата, които един човек изминава, са толкова много и толкова различни. Сближава ги само едно - родната стряха". 

Трудът винаги е бил основна ценност на българина. В това ни убеждава авторът и чрез творбите си "Сън в каруца", "Най-сладкият хляб", "Минали години", "Горещо детство". 

"Може и да има умора, но тя е най-блажената. Защото си наясно, че си свършил нещо полезно, че можеш да се порадваш истински на създаденото от ръцете ти". 

Авторът не натрапва паралел между времето преди и сега. Но този паралел може да го направи сам за себе си читателят. 

"Защо толкова много се мразим? Не го искаме да е така, но просто изглежда светът вече се променил. Всеки е грабнал душицата си и не мисли за нищо друго, освен за себе си. Но какво ще спечели от това? Едно голямо нищо" ("Озлобеният озъбен свят"). 

Искам да обърна особено внимание на есетата на Павел Бебов. Те са смес от изстрадани чувства, размисли, истини... Някои са доста тъжни, но тъжни като живота, който живеем. В "Човекът с куфарче", "Несподелената мъка" и други темата е за самотата и забравата, за егоизма и отчуждението, които в един момент се стоварват върху човека. 

Но дори и тук, сред най-тъжните мигове, се появява слънцето - характерна за автора метафора, позната и от неговия роман. Слънцето, даващо надежда. Появява се и в "Тъгата в края на деня", и в "Моята молитва". Слънцето, което ще изгрее на сутринта "с един красив изгрев" и ще победи и завистта, и тъмнината. 

Има и разкази, в които хуморът е водещ. В "Парижки мераци" единият от героите така и не успява да сбъдне мечтата си да "вкуси от живота" по мъжки в столицата на Франция и красивата мулатка на "Пигал" си остава само фантазия... Във "Финансови измишльотини" типично по нашенски героите се опитват да спестят пари, търсейки начин да се съберат в две вместо в четири стаи, но разбират, че в Париж това е невъзможно... А в "Руска водка" традиционната градусова напитка се оказва по-доброто лекарство за болни бъбреци. Това лъкатушене между тъжно и смешно придава допълнителна увлекателност на книгата. 

Разказите и есетата на Павел Бебов се четат много леко. В тях има и носталгия, и тъга, но и надежда, че мракът няма да е вечен. Посланията майсторски са насочени към мислите и душата на читателя.  

Прочетете тази книга, струва си. Остава само да съжаляваме, че Павел Бебов доста е отлагал тази своя среща с читателите. И да се надяваме, че следващите ще бъдат по-скоро.