С обич за сънародниците ни в чужбина

Георги Н. НИКОЛОВ

В издателство "Книгомания" излезе от печат "Втората България" с автор Милена Димитрова - журналист и писател с над десет книги. Тя е награждавана с отличията "Златен век" за принос към българската култура и "Златно перо" на СБЖ. Носителка е на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек "За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа". Специализирала е в Университета на Колумбия, САЩ, работила е осем години в Белгия.

Милена Димитрова има добра представа за българите по света. Отношението на обществото у нас към емиграцията никога не е било еднозначно. Преди 30 години повечето от емигрантите бяха политически, заклеймявани като родоотстъпници. Сега са икономически, ала това не прави процеса на "изтичането" зад граница по-малко тревожен. Настъпи демографска катастрофа, за която на правителствено ниво или не се говори, или се пускат недомлъвки за светло бъдеще на обезлюдените райони като Северозапада, а и само там ли? Прах в очите са и розовите надежди, че след като се оправят пътищата и се възроди икономиката, хората ще се върнат. Не се отчитат разликите в заплащането, успешната интеграция в обществото на отделните държави, където присъства нашата диаспора, нито родените в странство деца, нито законовите уредби, гарантиращи правата на отделната личност, каквито в България съществуват само на хартия, и т.н.

Много бих искал някой с факти и доказателства да ме увери, че споменатата катастрофа е все пак обратима, но няма кой. Над 2,5 милиона сънародници, пръснати по всички населени континенти... НСИ съобщи, че вече сме под 7 милиона на наша територия. "Преброяването на българската диаспора - отбелязва в увода си Милена Димитрова - не фигурираше между 127-те приоритета, когато България председателстваше Съвета на Европейския съюз. По-голяма обида от отсъстващото число беше, че "втората" България изобщо не беше афиширана, нито приобщена. Тези, които искаха да блеснат пред Брюксел и пред шефа си в София, нямаха нужда от присъствието, нито от евентуалното сравнение с българите в чужбина и техните успехи. И вместо да си сътрудничат с над два милиона сънародници по света, отговорниците за Председателството се направиха, че няма такива хора. Нямаше нито намерение, нито акт на каквато и да било интеграция, съпричастие или съзнателно изразена воля на държавата за включването на други българи, освен проверената проправителствена партийна квота. Колкото и българите по света да се радваха и да се стараеха със самодейните си културни прояви да се приобщят към Председателството! Впрочем, същите тези "задгранични" люде всеки месец изпращат общо на близките си стотици милиони евро, за да могат те да просъществуват из западналите си местообитания."

Основен градеж на книгата са 50-те лични истории на българи от всички краища на планетата, обединени в "Автопортрети на ХХI век". В тях няма да открием сълзливи изповеди. Събеседниците са делови хора, които откровено споделят кое ги е накарало да напуснат родината - образование, научна кариера, търсене на просперитет, несъгласие със съществуващите порядки у нас, бизнес и какво ли още не. Откровено е изразено възмущението от вечното разминаване между думи и дела; от партокрацията, обхванала като с примка всички звена на държавното устройство; от крещящата разлика между смайващо богати и множащи се бедни; от замиращата духовност и ясното съзнание, че веднъж заминал и установил се някъде по повелите на съдбата, пътникът без обратен билет вижда разликите в общественото устройство и дълбоко се замисля дали изобщо да се върне някога. Освен на екскурзия, освен да посети своите родственици. Носталгия? Може би... понякога. Но когато работиш, имаш нови приятели и се чувстваш наистина полезен на новото място, тя сякаш отстъпва на заден план. 

Изключително полезни за вникването във феномена "емиграция" са съпътстващите, много богати на фактология, глави на книгата. Разделът "Разпознаване по невидимото" пък предлага разсъждения върху езика, училището, вярата. 

Милена Димитрова обобщава: "Отделните съдби, които завързаха днешния разговор, са впечатляващо сродни и са представителни за момента, в който се срещаме, и за неизбежния рубеж, предизвикващ към неизбежни политически реакции. Към цялата истина за българите по света винаги ще има какво да се добави. Тя не е завършена картина, нито има шанс да бъде нарисувана окончателно и ултимативно. Ще има винаги нови щрихи, нови стечения и съвпадения. Затова тази книга няма край."