С обич и скръб за Давид Овадия

Найден Вълчев

1.

С Давид Овадия, който сега щеше да навърши 90 години, се познаваме от студентско време, около 1947-1948 г., когато всяка седмица се събирахме в литературния кръжок "Васил Воденичарски". Върнал се от бригадите, аз носех "Стихотворения от електрическото бъдеще", нали работех по далекопровода Мездра - Курило - Пловдив, Давид на два пъти ми даваше кураж със своята добра дума. В кръжока бяхме филолози, историци, прависти, философи - той учеше руска филология, знаехме, че е бил партизанин, че след акциите, битките, походите се е върнал жив и здрав в своя Пловдив.
След Първата световна война родителите му се преселват от Кавала в Кърджали, той там е роден през 1923 г., там живее до тръгване на училище. После семейството търси хляб в София, но само след година я напуска и се упътва към Пловдив. Давид, най-младият от тримата синове, тук израства, учи и в гимназистките години вече е член на нелегалния РМС. Тогава, когато по улиците маршируват немски войници, има Закон за защита на нацията, има купони за хляб, жълти значки на реверите, вечерен час, изселват евреите, а той чете, чете художествена литература и вече познава френски, руски, немски, испански автори. Пише стихове, пише с печатни букви позиви, пише ги и на пишеща машина, когато е възможно, участва в нелегалната дейност както в гимназията, така и в квартала. Млад активен антифашист, който мечтае да отиде в Балкана, при партизаните. "От горе" обаче намират, че е по-нужен в града, да набира други за там. Все пак е уговорено, че на 30 юни 1943 г. ще го изведат. Раницата е приготвена, но идва съобщение: "Отлага се. Четата, в която щеше да бъдеш, е разкрита, преследвана, унищожена." Така до зимата на 1944 г.

Давид Овадия (вдясно) заедно със свои бойни другари в първите дни след 9.IX.1944 г. в Пловдив

Ужким, че търси работа, Давид ходи на разни срещи, така казва на родителите си, така казва и на майка си, когато "От горе" втори път са разрешили да замине. Неговата и на Сами раници са приготвени, маскирани са в чувал, срещата при моста на Марица е уговорена. Явяват се двамата, от вечерта изниква човекът, който ще ги изведе и пита за другите четирима.
- На всички съм казал, отговаря Давид, - но...
- Тогава ще тръгнете тримата.
- Кои трима?
- Вие и момичето, което е отсреща на ъгъла.
Тръгват в нощта към Балкана. Давид си представя, че ще ги отведат в Родопите към отряд "Антон Иванов", но разбира, че отиват на север. Минават край едно село, минават покрай друго - отвеждат ги към Средногорието. Другите четирима, за които той е отговарял, тръгват след тях при следващата среща.
В литературния кръжок знаехме, че Давид е бил смел нелегален функционер, че е бил в Балкана, но той не разказваше героически разкази за партизанските си дни, пишеше стиховете, които после се явиха в първата му стихосбирка "Партизански дневник" и следваше своите семестри. По-късно ми казваше, че превежда един дебел роман - мисля, че от Павел Нилин. Ради хлеба насущнего... Казваше, че живее мизерно, четири момчета спят в една стая.
През 1949 г. заради "класовия подход"  изключиха и член на нашия студентски кръжок. Как да протестираме? Не се навирайте между шамарите.
- Давид, ще подпишеш ли молбата?
- Разбира се! - подписа и неговият подпис беше от значение. След време върнаха изключения поет.
В първата стихосбирка на Давид Овадия беше краткото  стихотворение "Историята пише се със кръв", което си остана емблематично за него. Тих, скромен и дружелюбен външно, недемонстративен - вътрешно, чувствата го взривяваха. И той остана такъв поет. Такъв и човек. Беше придобил правото "Историята пише се със кръв" да замени във финала с "Историята пишехме със кръв". С неговата биография и с неговите качества можеше да бъде къде-къде високопоставен, а не рачи нищо повече от редактор в издателството. Беше автор на "Ние белия надпис разкъсваме с пушките", на "На сватбата в най-хубавия час", на "Зеленоокото момиче", на "Аз вярвам в мълчаливата любов", които бяха популярни, обичани и често повтаряни, особено когато момичетата много настояваха за словесни признания.
Давид описа в своя "Август, август" партизанските си дни, в анкетните си книги "Менахем" и "Разгромът" разказа без романтизации, в строга проза, за тътена на онези години, остави ги като картина на времето.
Трезвеник и планинар, шахматист от ранг, тих и мълчалив, в мълчанието си беше взривно зареден, готов яростно да воюва за думата чест, за думата морал. В младежката ни компания беше повече стеснителен, непрактичен, от симпатия към него Иван Радоев беше се обърнал към лирическия си герой с неговото име: "Ела, Давид, вземи от моите цигари", макар че Давид не познаваше цигарата, глътваше нещичко от чашата - неговият неделен ден беше Витоша, Черни връх, с Благой Димитров бяха избродили Рила, Пирин, Стара планина.
Нали у нас все си битуваше това "Те, евреите", а вижте в образованите интелектуални среди може ли упрек да докосне имената на Валери Петров, на Анжел Вагенщайн, на Леон Даниел, на Виктор Барух, на Ступел, на Елиезер, на Финци, на Аладжем, на Давид... Техният свят бе зает с друго, беше зает с книги, кино, музика, преводи, театър. В студентските години Давид учеше сам немски език, за да може да чете Хайне в оригинал, знаеше френски, испански, руски, италиански... С Христина Василева работели в съседни стаи, казвал й: "Крисчо, с тебе сме си най-близки, дели ни само една стена." На безбройните дълги заседания в издателството сядал с Надя Чекарлиева в ъгъла, слушали-неслушали, той премествал от ръка в ръка листчета, учел нов език. Питах съквартиранти от входа му:
- От какво почина Давид?
Смесиха се отговори:
- От инфаркт.
- Угнетен беше.
- Не можеше да понесе промените, които настъпиха в живота.
- Които рушаха неговите представи, неговия идеал.
- Не можеше да приеме измените. Болеше го, а мълчеше.
През април на 1995 г. "Литературен форум" съобщи за смъртта на Давид. Вестник "Еврейски вести" пишеше: "Напусна ни все тъй чист и непреклонен, какъвто бе през целия си живот".
Когато го изпращахме по алеята към еврейските парцели на Софийските гробища, се докоснахме лакът в лакът с Георги Йовков.
- Ееех, Давид, Давид - прошепна той и в тази му въздишка усетих да има много спомени, обич и скръб.

2.

През есента на миналата 2012-а намислих да поканя в къщата ни в Драгалевци съпругите на покойни колеги и приятели - да се видим, да поприказваме, да си спомним, да пием по чаша вино, но телефонът на Гита Овадия не отговаряше, не отговаряше. Ни сутрин, ни вечер. А не беше се случвало да я пресрещна отнякъде от много време. Отидохме с жена ми в жилището им на "Дондуков" 5 - на пощенските кутии по етажите нямаше белег за тях. Вход "Г" бе доста широк; находчива млада жена го е разделила надлъжно, обзавела си е магазинче и продава там разни дрешки. Видя ни, че се суетим, търсим някого.
- Търсим Гита Овадия, казах.
- Но тя почина.
- Така ли? Кога?
- Миналата година, през пролетта.
Нито бяхме чули, нито бяхме разбрали. Минало бе повече от година. Бях разговарял за Давид със съкооператорките им Виктория Георгиева и Иванка Атанасова, с продавачката от входа Валя Костова, с колежките му от издателството Христиана Василева и Надя Чекарлиева, с Благой Димитров, Рени Лиджи, Христо Георгиев. Научих, че след смъртта на Давид Гита била продала апартамента на близки от Бърдарски геран, Атанасови, при условие, че ще остане да си живее там. В книжарницата на Христо Георгиев носела книги за продан, може би и в читалището на Еврейския дом. Там й уредили да се храни в техния стол. Понякога спирала при продавачката да си поговорят, преди да отключи, звъняла наужким, ако някой я следи, да помисли, че горе има човек, че не е сама.
Валя: - От нещо като че все се страхуваше. Пък и спираха тук едни черни коли. С близките от Бяла Слатина като че не поддържаше контакти, както и с младите племеннички от Израел.
Г-жа Георгиева: - Тя идваше при мен да й отворя буркан, нещо да й помогна, да й пренеса - пръстите й бяха много зле.
Валя: - Една вечер я доведе една жена, каза, че на улицата я блъснало някакво момче, което в тъмното избягало. Въведохме я горе, непознатата жена си отиде.
Г-жа Георгиева: - На сутринта позвъних да я видя. Тя извика, че не може да дойде до вратата да отвори.
Г-жа Атанасова: - С г-жа Георгиева, с Валя повикахме ключар. Гита беше на пода.
Валя: - В печално състояние.
Г-жа Георгиева: - "Ето там има пари за ключаря", каза Гита.
Отнесли я в "Пирогов". На другия ден г-жа Георгиева и дъщеря й отишли в травматологията да я видят. Нали нямаха деца, нямаха близки... Гита им дала ключа, казала, че знае наизуст телефона, на който при нужда да се обади.
Медицинската сестра Такова: - Спомням си случая. Оперираха я, два пирона бяха й сложили. Тя имаше и други заболявания. На 30 март 2010 г. почина.
- Къде е погребана?
- Питайте Васка от моргата.
Съседите съобщили за смъртта в Израел. Оттам казали, че не могат да дойдат, но имат братовчед в Пловдив. Той заявил, че няма никакви интереси, че няма никакви претенции за нищо. Къде, как, от кого е погребана покойницата, остана неизвестно.
Явили се хора, които искали да влязат в жилището. Съседите повикали полиция. Претендентите показали нотариален акт, г-жа Георгиева им дала ключа.
- Оказва се, че смъртта на Гита е някак внезапна.
- Не беше много здрава, но в тъмното я блъсват.
- Паднала, но я доведоха.
- Убиха я...
- Оооо...
- Кой може да каже...
- Какво е станало с книгите на Давид?
- С апартамента се разпореждаха вече новите владетели - собствениците.
- Млади мъже.
- В жилището за малко живяха под наем две момичета, после то бе купено от адвокат А. Китова. Тя поискала да й го предадат опразнено.
Книгите, ръкописите, ролките от безбройните анкети на Давид за Менахо, за Дед, за Леваневски, за Антонивановци, автографите на приятелите му, картините му потънали в контейнерите.
Слушах това и в мен пак отекваха думите на Георги Йовков - Давид, Давид..., в които имаше много спомени, обич и скръб.