Роза за таткото на Малкия принц

"Хората трябва да бъдат обичани, без това да им се казва" 
                    Антоан дьо Сент-Екзюпери

В един есенен ден на 1916 г. юношата Антоан дьо Сент-Екзюпери разнообразил скучния си ученически режим с посещение на младата особа Луиза дьо Вилморин, за която приятелят му Бертран дьо Сосин, или Би-Би, както го наричали в класа, вече съчинявал вълшебни приказки. Освен красива девойка, тя била и "неизчерпаемото остроумие на малолетните". При това рисувала като магьосница и свирела опияняващо на виолончело. Трябвало да се види и чуе. Стига да преодолеели "стражата на замъка" - зорката девица Петерман.
Този ден Бертран носел рози и за гувернантката и в разкошния дом на парижката  улица "Дьо ла Шез" мадмоазел Луиза посрещнала двамата в спалнята. По нощница. Била се сковала от вчерашния вятър, та не можела да ходи. За страданието й младият Сосин пропуснал да уведоми приятеля си, но Антоан не се разочаровал, дори признал наличие на силен дух у това крехко създание.

Боен пилот

Лулу притежавала дарбата Божия да се шегува с всичко, дори и с болката - подела поредната си импровизация по неочакван от никого (и от самата нея) сюжет и въвела двете момчета в необятния свят на измислиците. Водела ги толкова естествено и непретенциозно, че гостите й неусетно се включили в "играта й с изящните лъжи"! Било твърде много за едно петнадесетгодишно момиче, но не бивало да се забравя, че покойният й баща Филип дьо Вилморин неведнъж е посрещал в дома си именити фантазьори като Пол Клодел, да речем, а маман Мелани в салоните на семейния им замък често разговаряла на "ти" с министри, посланици и кметове - все обиграни в словото люде и нежни нейни обожатели.
В един от следващите дни почти всички момчета от класа на Бертран отнесли подарък на "неговото болно съкровище". Този път Лулу изоставила ролята на водеща и с внимание изслушала всеки от "симпатягите". И за всекиго от тях намерила най-подходящия комплимент, придружен с продължителен иносказателен поглед. Почти всички си тръгнали с образа й в съзнанието си.
И Антоан.

Повечето от гостите сгъстили посещенията си, като измисляли всевъзможни благовидни поводи. Винаги носели букет и за мадам Мелани. Тя благодаряла за цветята и се радвала на юношите.  Лулу пък им свирела на своето виолончело. На улица "Дьо ла Шез" било много различно от класните стаи на училище Босюе, тук всеки любознателен младеж можел да се порадва на особената атмосфера, където витаела свободата на духа. Жан Кокто ще напише многозначителното: "Мадам Дьо Вилморин с думи изгражда розови възбуждащи кръгове, които те подемат и те отнасят, където тя пожелае".

Луиз дьо Вилморин, първата му любов

Дъщеричката й Луиза не падала по-долу. Още на онази възраст тя умеела да покорява с думи, но и с поведение. Когато мадмоазел Лулу изпълнявала Моцарт, момчетата примирали от удоволствие. А когато разглеждали нейните рисунки, създадени повече с въображение, отколкото с умение, също като разказите й, чудели се как да изразят възхищението си. За тях тя била едно малко божество, но това не им пречело да търсят с жажда нейното внимание. Макар и само на петнадесет години, тя знаела по колко от него да им отдели. По мъничко за всеки от симпатичните й завоеватели. Така подсилвала желанието им за победа.
Освен Бертран дьо Сосин в Лулу се влюбили още десетина момчета от класа на Антоан.
И Антоан.

Цяла тайфа дангалаци ухажвали упорито невръстната особа, нищо че тя наподобявала още неразтворена цветна пъпка. Както вече казахме, всички обожавали Лулу, но предпочитанията на Лулу клонели към Бертран. И към Антоан, в известна степен. В очите на малкото момиче Тонио не бил пръв красавец, грубоват изглеждал, но стиховете му й въздействали силно. А и ръцете му - ръце на фокусник! От всичко можели да създадат изкуство. За минута от късче хартия оформяли самолет. А попадне ли му тесте карти, получавала се интрига не само за очите, но и за ума. Луиза мечтаела тези ръце на вълшебник някой ден да я погалят, така да я омесят, че да я превърнат в зряла и здрава жена. 

Екзюпери със съпругата си Консуело

И това се случило. Случило се няколко години по-късно, когато Антоан вече служел като военен летец недалеч от Париж. В почивните си дни отскачал до някои от своите  бивши съученици, посещавал и замъка на Луиза. Ухажорите й един по един с времето отпаднали - като зърна от броеница, чийто конец е излинял. А Бертран тя разлюбила. Би-Би се оказал неподходящ за характера й, а и недостатъчно настойчив. Антоан вече знаел това и атакувал сърцето на очарователната млада дама с нови сонети. Как не, когато пред себе си виждал стройна девойка с лъчисти кафяви очи, високи момински гърди и всичко останало, което вае образа на мъжките желания! Е, вярно, гласът й бил мъничко хрипкав, но това му придавало неподражаемо очарование. И сякаш нямало и спомен от болестта й.
Антоан умножил срещите си с нея. Познавал слабото й място, та добавял към своите метафори и по някоя роза. Имал какво да й разказва, имал и на какво да я учи - тя никога не показвала изобилие от знания и той се чувствал щастлив да внася там, където не достига.

Една от последните му любими жени Силви Рейнхарт
 

Лудетината го поощрявала - като по време на игра, която допада и на двамата. Макар и вече порасла, Луиза дьо Вилморин в известна степен си оставала дете. Дете, чиито капризи завладяват онзи край нея до пълното му подчинение. И тъй като освен влюбен в девойката на мечтите си Антоан се чувствал и самотен, един ден й признал намерението си да я превърне в графиня дьо Сент-Екзюпери. Би могло - казала двадесетгодишната Лулу и подала ръката си за целувка.
Мадам дьо Вилморин имала друго мнение по въпроса и свикала семейния съвет. Синовете й изразили учудването си от "неуместното хрумване" на сестричката им - недоумявали какво у този недодялан мечок е харесала; а маман Мелани била по-категорична - това бил най-неподходящият кандидат! Първо, Антоан е от обедняло семейство, макар и благородно по корен; второ, летец професия ли е?... Та омъжената за летец е потенциална млада вдовица!

С Хелен дьо Вог, жената, на която доверява последните си ръкописи
 

Луиза, за удивление на останалите, само се усмихвала. Дяволито, като по време на игра. Ала проявила непреклонност и обявила годежа си официално. 
Мадам Мери дьо Сент-Екзюпери, майка му, макар да се намирала в хронично материално затруднение, изпратила на годеницата на своя син стара семейна реликва - венчален пръстен, украсен с брилянти и сапфири. Семейство дьо Вилморин обаче продължавало да отстоява своето: ако Антоан желае да стане съпруг на тяхната Лулу, на всяка цена трябвало да си потърси работа по-малко рискована от тази, която упражнявал... 

Княгиня Натали Палей, била му вдъхновение в САЩ


И тъй като дяволът ръководи хорските взаимоотношения и подлага чувствата на изпитание, в началото на 1923 г. самолетът, управляван от младия Екзюпери, се повредил току след излитането и пилотът едва не загинал. В болничното легло Антоан имал достатъчно време да размишлява не само над случилото се. Близките на Луиза приели инцидента като класическа илюстрация на опасенията им и я убедили да го накара да си смени професията (Ако наистина я обичал, трябвало да я послуша). И Луиза изпратила сестра си Мапи в болницата с писмо, съдържащо молбата й.
Отначало Антоан не повярвал на онова, което прочел, взел го за игра, съчинена от Лулу. Тя обожавала интригата! Но при втория прочит почувствал тревогата й. Не можел обаче да си представи как ще замени небето с някакво канцеларско бюро. Не, това не трябвало да искат от него!
След като оздравял, продължил да практикува небесната си професия, макар тя да не допадала особено на прекалено земните хора, с които възнамерявал да се сродява. Не престанал да мисли и за своята нежна магьосница обаче. Страдал по нея дълбоко и недоумявал защо и тя иска да му отнеме полетите. Осъзнал, че Луиза му липсвала повече от хляба и водата, че я обича повече от небето дори.
И го изоставил. Започнал работа като печатар. Луиза приела промяната с радост, а майка й се заела да търси за бъдещия си зет "нещо по-престижно". И успяла - лично министър Даниел Винсент (неин поклонник) уредил бъдещият й зет да постъпи в компания за производство на керамични плочки като контрольор на продукцията. Трябвало да проверява числата, изразяващи количеството на готовата продукция. Нали му се отдавала математиката. (Само неспасяемо влюбен може да приеме подобна гавра, мисля си сега.)
Намразил тази работа веднага, но заради Луиза продължил да "отглежда цифри" в отчетните книжа на фирмата. Единственият му щастлив ден в месеца бил денят, в който давали заплатите. Тогава събирал приятелите си в най-близката кръчма - вино, спомени, песни, казано обобщено - разтуха до зори. И пак в службата. В свободните часове гостувал на своята годеница, която му предлагала всеотдайност и приказки-небивалици. Двамата умеели да се забавляват: рисували животни и цветя, съчинявали сонети и си ги разменяли като сърдечни подаръци, опитвали вкуса на целувките...
Един ден Лулу му доверила, че заминава за курорта Ренонвил - да подиша чист въздух из Юрските гори. По-скоро имала нужда да смени обстановката в дома си, която напоследък не била особено приветлива. Не го поканила да пътува с нея - може би за да провери с раздяла чувствата му. Пък и знаела, че той няма пари. Да, но влюбеният е изобретателен: Антоан продал фотоапарата си, който му вършел отлична работа досега, и поел с нея. И с неизменната й сянка - Петерман. Там прекарали нещо като меден месец, въпреки зорката охрана на гувернантката. През слънчевите дни (безоблачният август на 1923 г. сякаш им съчувствал) се разхождали по горските пътеки, кичели се с цветя, събирали билки за отварата на Лулу, рецитирали стихове, разказвали си измислици. В този жанр тя нямала равна на себе си. Говорели си и за нещата от живота.
Антоан обглеждал своята болка - небето, Луиза ровичкала подробностите около бита; дали да поставят дивана пред камината или под прозореца, подпитвала тя. Сякаш от това зависело общото им щастие. Антоан отдавал пълното си доверие на нейния вкус и мислено излетял заедно с птиците в замрялата над горите синева. Не скрил, че жадува за полетите повече от всичко друго на света. Дяволитата усмивка отсреща изразила недоумение. Въпреки че думите й означавали разбиране.
Приятните дни бързо свършват, знаем това, и тримата се върнали в Париж, където всичко вървяло по старому. Мадам Мелани все така смятала, че дъщеричката й още не е готова за брак и че годеникът й не може себе си да издържа, та камо ли и съпруга. Луиза поискала седмица за размисъл. А когато Антоан я потърсил, оказало се, че е заминала за Биариц - на оня край на Франция, без да го уведоми. По тона, с който Петерман му съобщила новината, той почувствал, че пътеката до този дом пред очите му обраства с тревата на забравата.
Скоро годежът им бил разтрогнат. Луиза никак не страдала, дори съчинила поема по този случай, озаглавена "Смешният годеж". Едва тогава на Антоан му хрумнало да събере вкупом всички онези нейни загадъчни усмивки, пръснати в дните и вечерите им, за да проумее, че за Лулу годежът не е бил нищо по-сериозно от един съчинен от палавата й фантазия карнавал. Нищо повече от една игра.
Разделили се тихо. Като стари приятели.
Той продължил да я обича обаче. Бил уверен, че я обича повече от преди. И че никоя не би могла да я измести от съзнанието му. Изплакал в писмо до сестра си Габриела (Диди) болката си така: "Аз съм най-нещастният човек". Но продължил да се надява, че след време "играта" с Луиза  може да се повтори в по-щастлив за него вариант и не спрял да крои планове за нови срещи. Не му предоставила подобен случай съдбата обаче. Две есени след раздялата им Лулу се омъжила за солиден американец, по-възрастен от нея с 16 години, но с огромно състояние, и заминала за Лас Вегас, където съпругът й разполагал с половината игрални домове.
И тъй като само друга жена може да излекува сърдечните рани, нанесени от жена, той се опитал да я намери. Въобразил си, че Ринета дьо Сосин, сестрата на Би-Би, ще запълни мястото на Луиз дьо Вилморин, и подновил посещенията си в дома на своя съученик. Обсъждали автори и книги, театрални постановки и концерти, а въображението му тичало при образа на Луиза. Не можел да забрави ласките й в онези часове на усамотение. Смехът й. И думите подир смеха: "Тази вечер ще те обичам вечно" -  и го милвала с онези нейни бледи пръстчета. 
За какво говори сега Ринета? А да, примира от приключенията на Арсен Люпен! Господи, та тя е толкова далеч от изискания вкус! Тя няма усет за стойностна литература! Разочарование избило на лицето му. Антоан се умълчал. И мълчал дълго. После си тръгнал. Написал на майка си, че "трябва да се обичат само умните жени". "Ако се оженя - подредил емоциите си той, - и после разбера, че жена ми харесва подобна публика, аз ще се чувствам най-нещастният сред хората". Осъзнал степента на своята строгост в преценките, на следващия ден отишъл да се извини на Ринета. Тя кимнала с разбиране и взела цигулката, за да изпълни в негова чест любимата му соната от Бах. 
Насетне ще й пише често, защото ще работи и живее известно време извън столицата - ще продава камиони в един завод и ще се "лекува" от студенината на Париж, после ще лети по въздушните линии на авиокомпанията "Латекоер"; ще започне да пише свои литературни творби, но вече със съзнанието, че писателят трябва да има познания за живота. В отговора на едно от писмата на Ринета, която се интересувала "какво става с творчеството му", заявил: "Преди да пиша, трябва да живея". 
Всъщност благотворен изход от кризата на чувствата, завладяла го след раздялата му с Луиза, за него станала литературата. Осъзнал това, когато пишел редове за Ринета дьо Сосин и оттам насетне кореспонденцията му до нея вече ще има "свое място" в повестта "Южна поща", която той бил нахвърлял в чернови вид.
Когато отскачал до Париж, посещавал литературния салон на своята братовчедка Ивон дьо Лестранж и общувал с млади и по-възрастни писатели, с редактори на влиятелни издания, с журналисти. Минавал и до дома на Ринета - да й се мерне... В компанията му попадали и красиви млади дами, които той развличал с епизоди от своите преживявания по въздушните трасета и летищата, ала никоя от тях не успяла да завладее сърцето му.
Луиза за него била високата мярка. С нея съпоставял всяка друга и така добавял и несъществуващи качества на първообраза й. За нея той ще напише в "Южна поща": "Женевиев, вие винаги царувате над нещата". Екзюпери я рисувал във въображението си по степента на нейното въздействие не само върху него: "Тя знаеше знака, който предизвиква усмивка, думичката, която свързва хората". 
Ще изминат години - трудни за попрището му и спорни за творчеството му - и все нейният образ ще продължава да изпълва съзнанието му с непреодолим копнеж. (Комплексът на отхвърления, навярно, а може би терзанието на непомръкващото чувство!) И след цели десет лета ще й напише в писмо: "Когато си лягаш, кажи си с шепот, че там някъде е човекът, който много силно те обича". 
Луиза обаче го определила като "неудачник". Тя вече е написала и издала няколко романа. Книгите й имали успех. С една получила голямата награда лично от принца на Монако, нейната "Жулиета" станала бестселър, афоризмите й пътували от уста на уста. В романите си тя разказвала за рядко срещаната любов в романтично-драматичен стил с извисен финал и това се харесвало на публиката.
Някои от творбите й режисьори превърнали на кино. И хиляди хора поглъщали  интригите в тях със затаен дъх. Хората на масовия вкус. Но почитатели на белетристиката й станали и такива изискани ценители като Андре Малро и Андре Жид. Те търсели компанията й, защото разцъфтялата й хубост била в съюз с нейното пословично остроумие и бликащото й жизнелюбие. Тя крачела здрава и весела (нали била успяла жена!) и разпръсквала наоколо обаяние, което покорявало всички мъже. Дори скептикът Жид се влюбил в нея и, забравил своята сбъркана сексуална ориентация, й предложил женитба. Получил отказ, разбира се.
А през това време "неудачникът" Антоан дьо Сент-Екзюпери изучавал живота откъм суровата му страна - летял с пощата по нови въздушни линии, срещал различни по националност люде, готови да му бъдат приятели, но и враждебно настроени хора, за които непознатият е враг; спял върху дървен нар в барака на брега на океана, бродел из покрайнините на Западна Сахара, когато се наложело - при поредната авария, да речем, за да спасява своите оцелели другари; посрещал кораба, който идвал тук два пъти месечно, за да остави на базата питейна вода; четял книгите от сандъците с багажа си, играел със свободните от смяна колеги на шах и на зарове, развличал се по мъжки в опушени до черно кръчми, любел случайни жени (какви други там!), и - продължавал да пише. Но и да се влюбва. И да идеализира обичаната, а сетне да я изоставя, защото тя минавала ниско под високата мярка.
Случайността го свързала в брак със салвадорката Консуело Сунсин Сандовал, която вместо деца ще му ражда тревоги, но и непознати радости. Наричал я "моето сладко задължение" и често я изоставял сама. Тя, както никоя друга жена, ще изостри чувствителността му към невидимото в света на човека и той ще създаде литературни шедьоври, сред които е и непостижимата му приказна повест "Малкият принц". В зрелия си житейски и творчески период ще срещне магьосницата в леглото Хелен дьо Вог, която ще го тонизира с ласки и уместни слова, ще му бъде и отличен "домашен" редактор.
По-късно, като отшелник в САЩ, ще споделя компанията на руската княгиня Наталия Павловна (Натали Палей) и тя ще го въведе в изключително полезния за неговите стремежи кръг на тогавашните артистични елити. Силно присъствие в живота му ще осъществи и младата американка Силви Рейнхарт, която ще компенсира нервността на Консуело с мекота и нежност. Но "салвадорският вулкан", както той е наричал съпругата си (тя и в Щатите е до него), ще му остави като траен отпечатък своя метежен порив и той ще разруши своя творчески уют, за да потъне във войната срещу Хитлеровия фашизъм. Ще лети на всякакви самолети, ще лети и като боен пилот - все по посока на търсеното съвършенство. И подобно на своя малък принц в един летен ден ще изчезне завинаги.
Както изчезват гениалните неудачници...