28 Март 2024четвъртък17:51 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Годишнина

Роди се Българската екзархия

Преди 150 години българите безкористно, всеотдайно и заедно възстановиха своята църква

/ брой: 41

visibility 757

Проф. Пламен Митев

В средата на ХIХ столетие Османската империя продължаваше да бъде една от най-големите държави в света. Разположена на три материка, притежаваща огромни природни ресурси и значително за времето си население, тя привличаше вниманието не само с екзотиката на Ориента, но и с необхватните си пазари, със стратегическото си географско разположение и, разбира се, с неясното си бъдеще. От което пък зависеха съдбините на Балканите, на Близкия и на Средния изток - все райони, разпалващи апетита и въображението на по-амбициозните и самоуверени династии и политици от Стария континент. Току-що излязла като победител от поредната си война с Русия (нещо, което не се беше случвало на Високата порта повече от едно столетие), Турция даваше знак, че е готова да продължи по поетия още през 20-те и 30-те години път на реформи. Неслучайно, месец преди подписването на Парижкия мирен договор, подтикнат от своите съюзници (Англия, Франция и Австрия), султан Абдул Меджид шумно провъзгласи през февруари 1856 г. новия си Хатихумаюн, с който публично се ангажира да гарантира равни права на всички свои поданици, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност.

Империята навлизаше в поредния преломен момент

от историята си. На карта бяха поставени и целостта й, и бъдещето й. Добре, че славните някога деди на 31-ия представител на Османовия род не можеха да го видят какво точно прави, защото мнозина от по-консервативно настроените държавни служители искрено се чудеха как тъй християни ще участват в управлението на административните дела, ще си строят църкви и училища, ще печатат книги и вестници, ще бъдат равни със своите господари. Чудо невиждано и нечувано! А на всичкото отгоре ще могат да си формират и самостоятелни представителства пред Портата, за да защитават дадените им права и свободи. Съпротивата срещу реформаторите беше силна, но султанът бе решен да направи необходимото, за да наложи в държавата си поне част от ценностите на Новото време и уверено продължи по избрания път. В този именно повратен за управлението на Абдул Меджид момент пред властите се появиха трудности, при това не от страна на консервативно настроения улемат, нито пък от средите на вечно недоволната провинциална знат. Само няколко месеца след края на Кримската война в столицата на падишаха избухна конфликт, който не само внушаваше недоверие към замислените нововъведения, но и поставяше под угроза спокойствието и реда в цяла Румелия.

В центъра на събитията неочаквано се оказаха българите. Възползвайки се от направените в Хатихумаюна обещания, доскоро смирени и тихи, те си бяха устроили самостоятелно представителство в Цариград, което в края на 1856 г., от името на сънародниците си, открито повдигна въпроса за възстановяване на своята изгубена някога църковна независимост. Българските претенции не излизаха извън рамките на гарантираните от султана права за всички подвластни нему народи, но пряко засягаха интересите на Вселенската патриаршия и на фанариотското духовенство. Високата порта се изправи пред трудния избор кого да подкрепи и то така, че да не породи каквито и да било съмнения у своите европейски партньори относно способността си да продължи успешно да изпълнява поетите ангажименти за продължаване на започнатите реформи. Патриаршията, разбира се, въобще не се съмняваше, че ще успее да даде за пореден път урок на своите противници, но правителството не мислеше така. Българите не бяха за подценяване и техните искания не можеха да се пренебрегват.

Достигнали към средата на ХIХ в. близо 4-4,5 млн. души, българите представляваха вече най-многобройна православна общност в пределите на Турция. Докъм Гръцката революция от 1821 г. те все още оставаха в периферията на имперската икономика и въпреки че руско-турската война от 1828-1829 г. не промени с нищо статута им, след подписването на Одринския мирен договор българите се озоваха в съвършено различна геополитическа ситуация. Атмосферата на промени, в която османското общество заживя през втората четвърт на ХIХ в. се отрази благотворно върху тяхната съдба. След откъсването на автономна Сърбия и на независима Гърция българските земи придобиха стратегическо значение за турското правителство, а това откри пред по-предприемчивите българи нови и нови възможности за натрупване на капитали и обществено влияние. Стопанският просперитет на българските градове обаче засегна интересите на многобройните гръцки общности, живеещи в Румелия. Своеобразният монопол на гръцките търговци над вътрешноимперската търговия беше разрушен и през 30-те и 40-те години на века те бяха постепенно изтласкани от ключовите позиции, които заемаха в икономическия живот на Турция. Съперничеството между българи и гърци придобиваше все по-остър характер. Напрежението видимо нарастваше, още повече, че стопанското противоборство изкристализираше на фона на задълбочаващите се противоречия между българското население и алчното и високомерно фанариотско духовенство. Икономическите подбуди се преплитаха с църковните, културно-просветните с националните. Страстите се нажежаваха и зад привидното единство на православните християни в Османската империя дълго спотаяваната неприязън на българите към цариградските фанариоти и гръцките архиереи се отприщи. Така всъщност 

се роди и българският църковен въпрос

До Кримската война църковната разпра протичаше на приливи и отливи и без сериозни крайности. Балансирайки между двата лагера, правителството дълго време съумяваше да контролира положението и да охлажда страстите, но в края на 50-те години на ХIХ в. ситуацията се промени. Българите поискаха своя църква, а Патриаршията демонстрира неотстъпчивост. Спорът избухна със страшна сила и повече нищо не можеше да го спре. Усилията да се реши въпросът на свикания през 1858 г. църковен събор се провалиха и така се стигна до Великденската акция от 3 април 1860 г., когато българите се отрекоха от Патриаршията.

Това величаво и паметно събитие от родната ни история доведе до повсеместното изгонване на гръцките архиереи и до непризнаването на патриаршеската власт от населението в почти всички по-големи български общини. Следвайки заветите на първия водач на църковното движение - Неофит Бозвели, организаторите на Великденската акция съумяха да привлекат всички по-изявени цариградски българи, независимо от техния социален статус и принадлежността им към една или друга идейна групировка. От столицата на империята до последното забутано из Румелия българско село, всички подкрепиха акцията и участваха в нея кой с каквото може. Доказва го перфектното изпълнение на предварително разработения до последния детайл сценарий на акцията - не само в Цариград, а и в други градове като Пловдив, Шумен, Самоков, Видин, Търново. Доказват го и 5233-те подписа и печата на известни и позабравени цариградски търговци, занаятчии, предприемачи, богати и бедни, млади и стари, които само дни преди Великден изготвиха прошение до великия везир Ружди Мехмед паша. Изписвайки открито имената си под текста на прошението, те извършиха нещо много по-сакрално от това да заявят само волята си за откъсване от Патриаршията. С този си акт, те показаха, че са политически зрели да се борят за своите права, че 

не са вече онази рая, 

единствената цел на която в продължение на столетия беше да оцелее - независимо от униженията и насилията, на които беше подлагана, било от иноверци, било от фанариоти. Доказва го и още нещо - превъзмогването от страна на народните водачи на вътрешните боричкания и ежби, на личните противоборства и амбиции. Дори колебанията и страхът на Иларион Макариополски бяха бързо забравени и пред опасността от евентуални ответни мерки всички действаха задружно и координирано. 

И още нещо. Покрай Великденската акция българското духовенство успя отново да заеме мястото си на истински народен пастир. Отхвърляйки върховенството на патриарха, българските архиереи и свещеници направиха своя избор и през следващите години останаха редом с паството си. Тази стъпка беше изключително важна за възстановяване на доверието между миряни и църква, защото чуждото владичество, а и безхаберието на Патриаршията принизиха православието по българските земи. Значителна част от гръцките архиереи се бяха превърнали през годините в нарицателно за корупция, користолюбие, невежество, за продажност и разврат. Малцина биха се осмелили да не признаят, че любородието на възрожденския българин се градеше не само на спомена за славните някога владетели и битките, които те бяха печелили, но и 

на вярата, на православните традиции

Точно затова, ангажирането на духовенството в борбата срещу Патриаршията имаше, както възпитателно, така и стимулиращо въздействие върху цялото българско население. Прочее, възвръщайки си подобаващото му се обществено влияние, духовенството по-късно зае своето естествено място и в освободителните борби на българите.

Великденската акция от 3 април 1860 г. отвори нова страница в историята на българо-гръцката разпра. Натрупан беше ценен политически и организационен опит. Самочувствието на българите видимо нарасна. Портата разбра, че рано или късно ще трябва да се откаже от ролята на посредник. Великите сили пък бяха принудени да пренапишат стратегиите си за Балканите, съобразявайки се вече и с българските искания. До крайната победа обаче предстояха нови битки. Трябваше да минат още цели десет години, за да се стигне до окончателната развръзка на българския църковен въпрос. Патриаршията упорито се бранеше и отказваше да отстъпи. В действие влязоха изпитаните методи на подкупи, интриги, сплашвания, гонения, съзнателно протакане.

Постепенно църковната разпра достигна своята кулминация. Тук и там припламваха сблъсъци, словесните препирни все по-често прерастваха в ръкопашни схватки. Водеше се борба за всяка община, за всяка махала, за всяка църква. Търсеха се съюзници навън и вътре в империята. Обществените страсти се изливаха в публични дебати по кафенета и чаршии, пишеха се памфлети и брошури, вестниците се пълнеха със съобщения за нови и нови прояви на нетърпимост. Работата в създадената от Високата порта смесена българо-гръцка комисия вървеше мудно. Да не забравяме и трудностите, предизвикани от примамливите униатски обещания на католическите мисионери. Българите обаче търпеливо изчакваха, защото бяха уверени в своята справедлива кауза, защото вече бяха осъзнали, че ако действат заедно, ще постигнат целта си и защото бяха наясно, че възстановяването на независимата им църква е само въпрос на време. Затова и, когато на 28 февруари 1870 г., събота, великият везир Али паша привика членовете на Смесената комисия, за да им връчи фермана на султан Абдул Азис за създаване на Екзархията, 

еуфорията от победата беше всеобща

Връщайки се 150 години по-късно мисловно назад към бурните и страстни събития, довели до султанския ферман от 27 февруари 1870 г., разлиствайки прашясалите и по чудо оцелели документи от последните десетилетия на чуждото иго, вглеждайки се в пощадените от времето поизбледнели портрети на някогашните народни първенци и архиереи, би трябвало не само да си припомняме конкретните факти от десетилетната църковна борба, но и да се опитаме да се поучим от успехите и грешките на нашите предци, от техните терзания и слабости, колебания и надежди. И най-важното - да се запитаме дали днес, в уж свободна България, отстояваме националните си интереси така, както безкористно и всеотдайно го правеха Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков и Христо Тъпчилещов, Никола Сапунов и х. Николи, Гаврил Кръстевич и Стоян Чомаков? С последователност и дипломатически усет, с отговорност и вещина, със себеотдаване те се опълчиха на Патриаршията и независимо от препятствията, които трябваше да преодоляват, постигнаха целта си - възстановяването на независимата Българска църква.

Без паспортна проверка за пътуващи от и за шенгенски държави

автор:Дума

visibility 265

/ брой: 59

Светофарите с различни сигнали за посоките

автор:Дума

visibility 275

/ брой: 59

Върнаха 48 млн. лв. от аванса за правителствения комплекс

автор:Дума

visibility 248

/ брой: 59

Протест в Унгария срещу корупцията

автор:Дума

visibility 293

/ брой: 59

Педро Санчес против независимост на Каталуня

автор:Дума

visibility 230

/ брой: 59

Израел ликвидирал командир №3 на Хамас

автор:Дума

visibility 256

/ брой: 59

Накратко

автор:Дума

visibility 206

/ брой: 59

Рецепта за катастрофа

автор:Дума

visibility 313

/ брой: 59

Пътят надолу*

автор:Валерия Велева

visibility 263

/ брой: 59

Цялата соросоидна сган - вън!

visibility 286

/ брой: 59

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ