Репички вместо цветя

Преди години Стоянка Мутафова беше получила писмо, което е прекосило океана и я е намерило със съвсем оскъдния адрес "Европа, България, Стоянка Мутафова". Спомняйки си този случай, изпратих (доста по-късно) коледна честитка и нарочно сгреших адреса - писах на плика "До Орел Вагенщайн, ул. "Анжел" 1". Писмото ми стигна и получателят, ценител на хумора и шегата, с удоволствие го показваше на общите ни приятели.
За друг близък до сърцето ми човек (артиста Асен Кисимов) бях написал двустишието "На ръст невисок, но по дух извисен, стърчеше над всички ни бате Асен". Тези думи се отнасят с всичка сила и за Анжел Вагенщайн (Джеки). Те двамата са красноречив пример, че физическата височина на хората няма нищо общо нито с таланта, нито с човешката им извисеност и желанието повече жители на планетата ни да живеят добре.
С право бихте се зачудили на заглавието, което съм поставил над тези редове - "Репички вместо цветя". Създаде се традиция при посещенията си в дома на Джеки да нося не букет карамфили или други китки, а две-три връзки репички. Те са малък израз на моята благодарност, която тая към него, за професионалната ми и идейна ориентация, получени от мен на съвсем млади години - баткото, живял някога в същата жилищна кооперация (сграда) на улица "6 септември" 3 в София, където съм роден.
Когато завърших гимназия и се чудех какво да следвам, той (запознат с филмовото ми запалянковство) ме посъветва: "От миналата година са открили в Държавното висше театрално училище (станало по-късно ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" и след това НАТФИЗ) специалност "Театрознание". Завърши нея, а аз ще ти давам да четеш книги по филмознание и после ще дойдеш на работа при нас в киното." Послушах го, но в годините на следването си се влюбих в театъра... Колкото до лявата ми политическа ориентация, съм повлиян до голяма степен (освен от четенето и хуманитарната нагласа на мисленето си) и от биографията на съседа-батко, за която е крайно време да напиша няколко реда.
Роденото в Пловдив еврейче е прекарало с родителите си (леля Бека и чичо Раймонд, които са били принудени да напуснат родната България) емигрантско детство във Франция. След завръщането си у нас, още съвсем млад (шестнайсетгодишен), бъдещият филмов сценарист и писател прозаик се включва в антифашистката борба, за което получава смъртна присъда, неизпълнена поради идването на Девети септември 1944 година. Завършва Московския висш институт за филмово изкуство и започва работа в младата ни кинематография. Автор е на петдесетина литературни сценарии, въпреки които нашата писателска общност дълго време не го броеше за литературен творец. И трябваше в доста зряла възраст (народът ни казва "на стари години") да напише три романа - "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай!", преведени на много езици и издадени в много страни, за да бъде признат (главно от хора с по-скромни творчески възможности) за писател.
Може и да не е било така, но аз така си мисля. И колкото пъти да показват по телевизията филмите "Звезди" или "Борис Първи", или "Звезди в косите, сълзи в очите", или "След края на света", оставям каквото върша, сядам и пак ги гледам, както се слуша хубава музика и се наблюдава харесвана жена (без да ми омръзне)...
Много е написал (освен че е изживял) Джеки и все пак казаното за него ще е ощетено, ако се ограничим в литературното му творчество и пренебрегнем гражданина Анжел Вагенщайн. Той още преди Десети ноември се вълнува от "драматичния развод на социализма със свободата. Защото началото на битката беше за хляб и свобода. Социализмът даде хляб, но не даде свобода." И сега всяко негово изказване в медиите се очаква и чете като проява на будна обществена съвест и защита на хуманните и толерантни отношения между хората, като възмущение и тревога, че не само по света, а и у нас, има толкова много "безсрамно богати и безсрамно бедни".
Бабата на Тодор Коруев би казала "Виж му приятелчетата, за да разбереш що за човек е и той". Името на Анжел Вагенщайн се свързва в моето съзнание (и не само в моето) главно с имената на Валери Петров и Христо Ганев. За такива приятели всеки би му завидял. Както и за неговото заслужено с цялото му житейско поведение скромно изказване: "Аз съм едно българче от еврейски произход."