Разпасано словесно шетане

Викторианска Англия беше шокирана от един диалог в парламента между Гладстон и Дизраели, в който последният лорд беше назовал нашия благодетел "конска глава, проядена от мухи". Това се приемаше за скандална фраза и скандално нарушение на добрите нрави. Днес, век и половина след това, ние употребяваме изрази от човешката анатомия. Въпросът е дали се говори така от първата 7-годишна недостатъчност, или от изпускане на нерви, които и без друго не са много цивилизовано контролирани, или пък просто се приема, че публиката обича такава словесна зрелищност.
Подобно на фолкпевиците, на които предполагам невинаги им е приятно да ги виждат по пъп и с предизвикателно деколте, но го правят, защото това го налага вкусът на публиката чрез медниджъра, така вероятно някои съветници на нашите политически дейци са решили, че сдържаната фраза е израз на слабост, на глупост и това разпасано словесно шетане явно, че се приема за харесвано от електората. Дали това е програмирано, или пък просто показва една същност, оставаме да гадаят психолозите. Едно е ясно, че то не предизвиква онова силно омерзение, което би трябвало, а само кръчмарски закачки и констатации колко е естествен този и онзи, който си спомня как е играл край реката и с какви думи са се замеряли помежду си рибарите. Но насреща има все пак и една част от обществото, за която подобно поведение е омерзително. Тя може да отстои друг тип поведение с най-ефикасната ракция - презрение. Защото често пъти, коментирайки и анализирайки такава фразеология, ние като че ли осъществяваме точно тази цел - популярност на всяка цена. Обаче започва да изглежда, че една част от политическата класа, която не одобрява просташкото поведение, трябва да се обърне към аудитория, която вече не я разбира. Това са взаимнозависими посоки.
Когато четем чатовете в интернет, ние трудно можем да приемем, че това са потомците на Великотърновската книжовна школа, нито пък наследниците на Златния век. Трябва да разберем обаче, че ние позволяваме такава фразеология, такава лексика да бъдат произнасяни. По простата причина, че те се харесват на някои от същите тези хора, сиреч на нас. Това е омагьосан кръг, взаимна зависимост. Затова пренебрежението, да не кажа презрението, е единственият изход. Ако един вол изреве срещу теб, ти ще му обясняваш ли, че това е нецивилизовано?
Ако приемем, че мнозинството от народа харесва този невъзможен начин на общуване и си спомним какво Иречек е казал за българина, а то невинаги е лицеприятно, можем да кажем, че не сме се променили много. Имало е всякаки дебелащини в българското Народно събрание. Имало е и неграмотни председатели, поне в началото на учредяването. Но такава разпасана словесност не е характерна само за Народното събрание. В този смисъл срещаме два противоречиви, но еднакво примитивни подхода. От една страна, се повтарят папагалски машинално изрази от типа на "демокрация" и "демократично общество", от друга страна, виждаме брутален марш на пазарската фразеология, която малко трудно върви с приемите, лимузините и ръкостисканията на международни срещи в цивилизования свят. А когато този простоват, просташки, дебелашки стил се съчетае с речника на повечето млади българи, изобилстващ със заимствани от интернет изкривени английски думи, се получава дълбокото съмнение дали онези големи отлики, които имат българите като хора не на технологията и откривателствата, а на книгата, дали те не са застрашени, да не кажа изгубени. Бяха ни нарекли "държава на духа". Точно това е последното, което ни е останало. Ако и то падне, пада всичко.