Размисли за Доклада

Късно, много късно на фона на глобално променящия се за дни свят МВнР обяви, че до края на годината ще се изготви секретен Доклад, който ще формулира принципите на политиката на България към съседите й на Балканите и дори ще начертае "червените линии", от които няма да има отстъпки. За целта в София ще се съберат българските посланици, акредитирани в съответните държави, които ще консултират и ще имат своето експертно становище по въпросите на националните интереси и сигурност в региона.
Не стана ясно дали некоординираните действия относно проблеми като т.нар. "кражба на история" от страна на Македония, в т.ч. подготвената изложба в Брюксел, или атентатът в Сарафово, обърнаха най-сетне погледа на външната ни политика към региона, но декларации, че "България е страна, която не иска да превръща историята в инструмент за битка със съседите" няма да свършат работа в случая. Защото и да протегнем ръка към съседите си и да очакваме конкретни доказателства за нова фаза на развитие в отношенията по европейски практики и критерии, винаги има две страни, и на Балканите има повече история и емоции, отколкото на Запад могат да асимилират. На Франция и Германия им трябваха десетилетия, за да стигнат до настоящия етап на отношения, и много, ама много доброжелателност и осъзната политическа воля от двете страни. Знае се, че тези процеси не винаги са на преден план, дипломацията не само често е тиха, а по-скоро скрита, и в повечето случаи не само двустранна. Въпросът е дали капацитетът на политици и експерти ще е достатъчен и дали ще имат визията за това, което трябва да се сътвори, защото е трудно да използват модел, който да е само в наш интерес и да даде резултат, който да е стратегически, не само "ден до пладне". Едва тогава може да се разчита на диалог, за да се решат проблемни въпроси, и ако интересите на съседните страни са взаимни, ще се получава и успех. Защото по принцип всички на Балканите декларират, че гледат в една посока, а други, вече членове на ЕС и НАТО, повтарят без умора, че подкрепят всички по пътя на членството. За всеки случай напомнят за покриване на изискуемите критерии.
Всъщност става въпрос, че България не успя да изготви своя стратегия за външна политика, която да посочва точно приоритети, баланси, региони, взаимовръзки с интересите на геополитическите играчи, и това да бъде толкова гъвкаво, че да предвижда съответните реакции при събития, които разтърсват света. В годините на демократичните промени ние все пак сме суверенна държава, която след членството си в ЕС и НАТО има правото на свой глас и съобразяването със съюзниците да не бъде за сметка на национално самочувствие и интереси.
Това, че сме бедна държава, е усложняващ фактор, но и по-бедни от нас често ни поставят в условия, които не успяваме да "отиграем". Все пак на Балканите имаме примера на Турция, която още преди десетилетие разработи своята "Стратегическа дълбочина" и нейният автор, уважаваният проф. Давутоглу, впоследствие стана външен министър и има възможността на практика да прилага принципите на своята разработка. Разбира се, че днес част от неговите виждания, особено за "нулеви проблеми със съседите", търпи, меко казано, провал, особено в страните от Близкия изток. Но има "смекчаващи вината обстоятелства" като т.нар. Арабска пролет, за която по мнение на турски анализатори Турция се е оказала неподготвена. И не само тя! Влиянието на страната в региона не е същото, както го е начертал в книгата си проф. Давутоглу и после го е отстоявал като действия в съответствие с турските амбиции. Напрежението с Иран и Ирак, идеологически привърженици на Сирия, нежеланието на Израел да изпълни турските искания след случая с кораба за Газа, амбициите на Саудитска Арабия и Катар, както и на други играчи в региона и света, не само стесниха влиянието на Турция, но и замразиха повечето от двустранните отношения в региона. Да не говорим за "кюрдския проблем".
За нас е важно, че книгата "Стратегическа дълбочина" поставя ясно и категорично турските интереси в областта на външната политика и на Балканите, като ги обвързва последователно с политиката по всички континенти и региони в пряка връзка с икономика, търговия, култура, религия, образование и т.н., което беше наречено "неоосманска политика". Именно тази лансирана от проф. Давутоглу неоосманска политика наостри вниманието на всички съседи на Турция и последвалите изявления на Давутоглу, вече като външен министър, в същата посока, доведоха и до прецизиран подход към самата Турция. Това, заедно с констатираните пропуски в познанията за динамиката на процесите в региона на Близкия изток, както и по отношение на различните племена и групировки и съществуващите връзки между тях, се смятат за основни причини за новата ситуация по отношение на ролята на Турция в този регион. Невероятно, но се появяват призиви за реформиране на националната политика за сигурност.
Анализаторите дори твърдят, че меката сила, на която се е опирала Турция в своята политика за влияние в региона, вече не е така успешна и старите съперници като Иран и Египет печелят "по точки" напоследък.
Дали тези анализи са само за вътрешно потребление, не е ясно. За нас е важно, че след Освобождението сме успявали да поддържаме добри отношения с тази наша съседка и до този момент теорията за "нулевите проблеми със съседите" по отношение на България не е претърпяла провал. Което не значи, че няма проблеми, в т.ч. и опити за намеса във вътрешни работи, но все пак диалогът е бил винаги приоритет и на двете държави в двустранните отношения. Стигна се дори и до съвместни заседания на правителствата.
Факт е, че това не е основание да кажем, че ние сме в състояние да отреагираме на динамиката на нашия приоритетен регион, Балканите, и да отстояваме приети с национално съгласие интереси или да посочим националната си кауза. Затова този Доклад, дори и закъснял, трябва да следва нашата собствена визия за отношенията ни не само със съседите, но и с основните, в т.ч. и нови, геополитически играчи. Залитанията в една или друга посока винаги са ни донасяли повече от проблеми и понякога политиката "да се снишим" не трябва да е повод за подигравки, а просто начин да усвоим стратегията на баланса, изчакване за избистряне на ситуацията и съответно последваща успешна за нас реакция, а отстояването на национални интереси да бъде без загуба на самочувствие и, не дай, Боже, в полза само на личен просперитет.
Струва си да се хвърли поглед върху "Стратегическата дълбочина" на проф. Давутоглу, когато се говори за нашата политика на Балканите. Това не бива да бъде политика само към Македония, както напоследък внушават някои македонски медии, защото на Балканите всичко е свързано, или както казва проф. Давутоглу, "страните, които не проявяват гъвкавост, увеличават рисковете за себе си".
В раздела за "Стратегическо завръщане и Балканите" той многократно подчертава, че "средството за отстояване на влияние на Балканите за Турция са бошняците и албанците и те са наша отговорност и тежест, тъй като имат османско минало и съдбата им е свързана с нас". Според него от гледна точка на Турция при променящите се регионални отношения най-важното неизменно стратегическо предимство и фактор е тези общества да останат в районите, където са, като задължение на Анкара остава да гарантира сигурността им.
Обвързаността между районите, вътрешните регионални баланси, глобалните стратегически средства в Балканската политика са в основата на турската политика в нашия регион. Но той не пропуска да отбележи, че ако страната му не разполага със силни кадри, които да са в състояние да следват развитието, да следят проблемите в дадените страни, баланса на силите пак там, Турция може да попадне в безпътица. Затова е необходимо изграждането на един политически елит, една просветена класа, които да поддържат ритъма на успешната външна политика и влияние на страната. Принципи, които нямат националност, но са доказано необходими за стабилност и сигурност на всяка страна.
В крайна сметка историята не може да служи за оръжие в днешно време, но уроците от историята не трябва да се забравят. На Балканите сме заедно от векове, познаваме се и в добри и в лоши времена, но играчите винаги са били повече и интересите им често не са съвпадали, особено при големите. Дали ще припознаем някого за приоритетен партньор или ще търсим опора само при конкретен случай зависи от ситуацията и баланса на силите в световен мащаб. Промените са все по-непредвидими, и като разчитаме предимно на ЕС и НАТО, защо изпадаме в ситуации, при които обществото не чувства силата на държавата?
Дано в Доклада най-после се избистрят приоритети, баланси, връзки, реакции, и то не само за всички държави в региона, а и в отношенията с глобалните играчи. Проблемите и нерешените въпроси си ги знаем. Търсят се решения. И кауза.